Леда Аврамова с актуален коментар за проблемите в образованието, които се "замитат" от вниманието на обществото. Публикация на E-vestnik:

През 2016-2018 в продължение на две учебни години, работих в 58 ОУ „Сергей Румянцев“ – училище, което се намира в квартал „Орландовци“, на 15 минути от центъра на София.

Преди 58-мо училище живеех доста спокойно, дори бих казала, лъскавко – публични събития, големи приказки, много шум за нищо… И времето в 58-мо ми дойде изключително полезно в личен план, основно защото ми показа едно друго лице на реалността, показа ми „живота със грубите лапи челични“, ако трябва поетично да го кажа, живот, който някак… не те гали с перце. А също и – лицето на обществото, каквото Е за част от българските граждани. И на българската образователна система, каквато Е за част от българските деца. Напоследък все по-често мисля за тях.

Публичното пространство днес бъка от глупости: странни групи, наричащи себе си „учители за/родители за“, характеризиращи се с неизвестна представителност, но пък завидна медийна популярност; броячи на трупове със статут на експерти и телевизионни гастрольори със статут на постоянно присъствие.Несмешни комедии с майка, обясняваща на министър как следва да работят учителките и министър тъжно обещаващ, че ще ни накара да си включваме камерите…

В социалните мрежи се вихри озлобление и противопоставяне родители-учители, учители-учители, учители-общество… А децата преминават през „обучение в електронна среда от разстояние“ и никой не може, а вероятно и не смее, да прогнозира какви ще са интелектуалните и емоционалните резултати от този зловещ експеримент…

На фона на изброеното забравиха реалните проблеми на системата на „образованието“ от времената преди ковид и пандемия. Помните ли кога за последно чухте да се говори нещо за „функционална грамотност“, например?… Или за резултати, някакви?… Имате ли представа, извън тесния ви приятелски кръг, как живеят и учат българските деца? В какви условия работят техните учители?

Та – през 2016-2018, преподавайки в училище на 15 минути от центъра на столицата на България, имах ученици, сред които:

Деца, живеещи в картонени постройки насред пустош;

Деца, които нямаха електричество в домовете си;

Деца, които ходеха пеша по един час през сняг и кал, за да стигнат до училище;

Деца, отглеждани с години от дядовци и баби, защото родителите им бяха в чужбина или просто ги бяха изоставили;

Деца-жертви на домашно насилие;

Деца с родители наркомани;

Деца, които се омъжиха в 7 клас и родиха деца;

Деца, които идваха в училище само за да не „спрат детските“ на майките им;

Деца, които слушаха и говореха на български само в училище;

Деца, за които парчето тесто с кетчуп отгоре от училищната лавка беше основната храна за деня, и единствената топла;

Деца, невиждащи смисъл в това да ходят на училище;

Деца, невиждащи бъдещето и немислещи за него,
а най-много:

Деца, невиждащи смисъл в нищо… вероятно защото обществото не виждаше смисъл да им го покаже.

Гледам сега моите бръмбари-третокласници, с ежедневните ни дистанционно-обучителни ангажименти, грижи, проблеми… и си мисля и за онези деца, далечните, другите. Които сме оставили някак встрани, за които все по-рядко се говори и то обикновено – не истината. Как докато ние, отговорните възрастни, драматизираме покрай качеството на интернет връзката, големи групи български деца нямат такава изобщо.

Как докато спорим дали мийт, тиймс или зуум е по-добрият вариант за „синхронно обучение“, големи групи български деца забравят българския. Мисля си колко деца „в изолация“ си лягат гладни, бити, отчаяни или дори просто – непрегърнати. И как докато ние се заяждаме разтоварващо във Фейсбук, а тези, които следва да вземат големите решения, извършват браунови движения, пълнят дупки всякакви и работят „на парче“, ножицата на образователното неравенство се разтваря все повече. Разтваря се все повече, подготвя се да спусне гилотината си и да отреже възможностите и перспективите за тези деца, и за много други, подобни на тях, лишавайки ги от бъдеще…

Та – при вас как е, „вашата“ учителка включи ли си камерата тази седмица или прати упражненията по вайбър?