Панацеята за българския манталитет - Да я видим таз Европа, та и ний да станем европейци

Години наред се лакатушкаме в чужди култури през отворените граници на новия “толерантен” свят. Е, и? Стигнахме ли заветното пречупване на българският начин на мислене? Или започнахме да виждаме света през чужди култури, традиции и социални приумици? По-скоро стана второто.

По-скоро изкоренихме себе си, изкоренихме и малкото ни останала идентичност,по-скоро и малкото ни останала българщина остана да тъне в забрава. Не се възродихме, не се научихме на родолюбие-изродихме се и решихме че е по-готино да си сложиш скъсани дънки, глупава каубойска шапка и да си горд от факта, че речника ти се ограничава до “К`во става брат” и “Глеа`й си работата”. Защо и да не си - нали знаеш къде е небостъргача в Лос Анджелис, но си пропуснал къде е паметника на хан Крум.

По-скоро допуснахме цяло едно поколение деца от 1-ви клас да пеят "Happy birthday to you" вместо честит рожден ден, по-скоро допуснахме децата ни да забравят собственият си език, да не знаят кой е патрона на училището им, но да знаят кой е следващия "Мюзик айдъл" и следващия американски президент.

Къде сме ние като нация, общество? Кои сме ние? Защо започнахме да се държим като инфантилно дете търсещо майка си и баща си сред култури, които са се родили много след нас? Как всеки път успяваме толкова бързо да се окопитим в следването на чужди идеологии? Толкова ли неприязън имаме към себе си?

Изглежда го забравяме, но само на един 3-ти март и за една снимка във Фейсбук. След това погазваме флага, сваляме фланелката на националния герой и бързаме да сложим някоя друга с надпис “Be calm” или просто нещо, което да подскаже колко глобални жители на света сме станали.

Нищо, важното е да си направим колажа как София ми е Ню Йорк и да бъдем горди патриоти от това, че Ню Йорк ни е като София или пък София като Ню Йорк-няма голямо значение, важното е да прилича на нещо чуждо.

И не нещата няма да претърпят обратен завой, при нас няма кардинални събития, които да ни отърсят от робското ни самосъзнание свикнало години наред да се храни с идолопоклонство :

“Не можете да пиете Господната чаша и бесовската чаша. Не можете да участвате в Господната трапеза и в бесовската трапеза.(І Коринтяни 10:14-22)”

Дали пък толковата ни свобода не ни превърна в една културна неразбория, която просто ще се самозатрие?