Никита Джонсън е на 38 г. Родена е в София, но от години живее в Швеция, където е и семейството ѝ. Тя беше сред 13-имата участници, които прекрачиха прага на къщата на “Биг Брадър” и след близо месец вътре стана победителят в предаването, пише 24 Часа.

На финала тя остана с 30-годишния Кирил Симеонов. Но зрителите решиха да дадат най-много от гласовете си на нея. Никита спечели наградата от 26 651 лева и нов автомобил.

- Никита, какъв извод си направихте, след като станахте победител в “Биг Брадър”?

- Още не мога да осъзная какво ми се случва. Трябва ми време да направя разбор, да видя себе си отвън. Тепърва ми предстои да направи изводите. Получих сили и криле от подкрепата на хората - това е най-великото.

- Вярвахте ли, че ще спечелите?

- Не, ако трябва да бъда честна. Отстоявах позиции и нямах никаква представа какво се излъчва навън. Не знаех въобще дали всичко е предадено правилно. Не съм гледала, не съм чела новини - това ми липсваше страшно много. Не знаех кой ден беше, коя дата. Беше като един боксов мач - 12 рунда, но без почивка.

- В къщата казахте, че ако спечелите, ще дадете наградата за каузата на вашата съквартирантка Аделина. Така ли ще направите?

- Още мисля да се свържа с нея, да разбера какви са нейните позиции, какво мисли тя. Знам, че нейната кауза е най-невероятното нещо, което човек може да постигне сам. Става въпрос за деца сираци в по-голяма възраст - между 14 и 18 г., които живеят в тежки условия. Искам да помогна - независимо каква сума ще дам, дори и цялата награда. За мен парите не са цел, а по-скоро средство.

- Защо решихте да участвате в “Биг Брадър”?

- Исках да преживея това, което е преживял приятелят ми Борислав, да разбера какво е усещането да си вътре в тази къща. През двете години и половина, в които сме заедно, това беше голяма тема, която сме дискутирали много пъти. Гледали сме участието му и в “Биг Брадър”, след това и в “Биг Брадър Ол Старс”. Форматът ми харесва. “Биг Брадър” е огледало на реалността - на това, което се случва навън, а не е само шоу. Исках да усетя каква е позицията на България. Аз милея за нашата страна. Исках да разбера осъзнати ли сме, приемат ли се различните хора, мен ще ме приемат ли. Исках да поема този риск, имах нужда да усетя живота.

- Какво ви каза вашият приятел за представянето ви?

- Борислав ме подкрепи. Първият път, когато се чухме, беше по време на една мисия. Имах уникалната възможност да получа тогава неговата подкрепа, защото тогава бях на ръба - и емоционално, и физическо изтощена. Всеки ден си повтарях: Никита, трябва да намериш силата в себе си, да отстояваш позиции. Накрая дори забравихме за камерите - всичко се сведе до екзистенц-минимума - да преживеем днешния ден. Беше много тежко.

- Близките ви гледали ли са ви?

- Да, радвали са се. Наистина не очаквах хората да ме подкрепят, имайки предвид, че съм различна

Очаквах критики за външния ми вид. Имах нужда да се разкрия, дори да ме представят в по-лоша светлина.

- Обидите на другите ли бяха най-тежкото вътре?

- Не, най-тежкс ми беше липсата на близките хора. Да не знам какво се случва навън, истината. Истината за мен беше само субективна - вярвах в това, което правих. По никакъв начин не исках да бъда жертва, а само целият този тормоз да престане. Нямах стратегия - всичко се случваше минута за минута.

- Бихте ли разказали малко повече за себе си - къде сте родена и израсла, какво е семейството ви?

- Родена съм в София в съвсем друг режим - комунистически. Когато бях на 2 г., заминах за Сибир, където живеят родителите на майка ми. Тя беше тежко болна и трябваше да влезе в болница, а после в санаториум за няколко години. Аз израснах в Сибир при баба ми и дядо ми

По това време българите, които са работили там, са строили пътища, сгради - имам съзнателни спомени, не са свързани с нищо лошо, имала съм хубаво детство.

- Колко време живяхте там?

- 4-5 г. След това се върнах в България - бях на 7 г. и бях позабравила българския. Записаха ме да уча в 144-о училище. Минах тежки тийнейджърски години, защото бях и тогава, каквато съм сега. Бях по-млада и буйна. След смяната на режима в България настанаха тежки години. Още тогава знаех, че насилието над хора, животни беше ужасно и единственото спасение за мен беше да замина в чужбина.

- Кога заминахте?

- Била съм на 18 г., когато заминах за Швеция. Там живееха родителите ми.

- Като тийнейджър сте живели сама в София без родителите си?

- Моят баща е музикант и заради работата си е пътувал по целия свят. Живях с родителите на баща ми и с майка ми, докато той беше в Швеция. Впоследствие и майка ми замина при него. Тогава времената бяха по-различни - не беше толкова лесно да пътуваш. Когато един близък замине, няма вече как да се върне. Това представляваше спънка за друг човек от семейството да замине, но намерихме начин. Отидох при тях. Истината е, че имах много време да работя върху себе си - бях дълго време сама. Това е възможност да се пречупиш и да започнеш отначало. Правила съм грешки, но винаги съм вървяла по правия път.

- Откакто заминахте за Швеция, връщали ли сте се тук?

- Да, много пъти. Страдала съм, че живея в чужбина, не съм искала да го приема. Дори съм бягала - хващала съм влакове наобратно. Много го изстрадах. Трябваха ми около 5-6 години, за да свикна.

- Какво правихте - учихте, работихте?

- Първо беше най-важното езикът, след това трябваше да се приравнят гимназиалните оценки, за да мога да кандидатствам в университета. Имах успех много добър 5, но нищо от дипломата ми не се зачете, трябваше да уча всички предмети отново и да гоня висок успех. Исках да кандидатствам по програми, които ми бяха интересни. Приеха ме - от 1000 човека избраха 12, аз бях един от тях

Беше тежка програма - учила съм 5 години, образованието ми е свързано с медии. Много рекламни бюра фалираха, преживяла съм доста кризи, нямаше работа.

- С какво се занимавате сега?

- С Борислав имаме студио за красота и студио за татуировки. Студиото за красота е по-скоро естетичен център - с лекари, с лазерни процедури.

- Колко души екип работят за вас?

- В момента 12 човека. Живеем в шведския град Малмьо.

- Какъв е животът там?

- Спокоен, балансиран, социално подкрепен. Има сивота, хората са научени да не показват чувства - нито позитивни, нито негативни. В езика има дума, която означава средно. Като питаш: “Колко супа искаш”, те отговарят: “Средно.” Това е дума, която не съществува в българдкия речник. Там дори жестовете им са умерени. За тях аз съм рязка личност. Не заради татусите, защото шведите са най-татуираните хора в света, татуировките се приемат с възхита, радват им се. По-скоро с различната ми визия, че си сменям прическите, обличам различни тоалети, разкроявам си дрехите според настроението. Като говоря, жестикулирам, което е над тяхното спокойствие. Но ме приемат добре, като една от тях.

- Кога си направихте за първи път промяна на лицето?

- Това не е обмислено действие, което да се случва в кратък период, а наслагвания и човек може да изгуби реална представа. В огледалото ти виждаш едно, хората - друго.

Аз съм заобиколена от хора, казващи “да”, защото нямам много време за приятели

Повечето, с които общувам, са мои подчинени и най-вероятно не смеят да ми кажат какво си мислят. Оттам нататък аз си мисля, че съм най-готината. Идва един момент, когато мои близки приятели ми казват: “Вече малко прекали.” Не става дума за пластични хирурзи, а за по-модерните форми на промяна - филъри, ботокс и т.н. За разлика от други процедури този процес е обратим - може да добиеш първоначалния си вид, без да има последствия.

- Болезнено ли е?

- Не, тези филъри са много качествени, вътре в тях има упойки, дори нищо не усещаш. Там е проблемът - лесно достъпни са, в един мрачен ден нямаш какво да правиш, а и от любопитството как ли ще изглеждам, ако си направя по-големи или по-малки устни.

- Къде са филърите по лицето ви?

- В устните и в назолабиалните гънки - вдлъбнатини от носа към устата. Сега разбирам, че когато има филър, той стои като подплънка, не стои естествено, не е еластичен. И когато се усмихнеш, той да тръгне по кожата на устните, а си стои като подплънка. Така цялата визия се променя - няма го физиологичното, нормалното при една усмивка. Да ви кажа честно, аз съм бягала от снимките, не съм се оглеждала. Даже вчера (в петък вечерта), като ми представиха в предаването най-добрите моменти от престоя ми в къщата, ми беше интересно да се видя отстрани. Не мисля, че има лошо. Всичко е суета, но по-скоро при мен става въпрос за любопитство.

- Колко татуировки имате?

- Не знам, не съм ги броила. Първата я направих, когато бях на 30 г. - на гърба. Оттам нататък се продължи. Всяка от татуировките ми има лична история зад себе си - направо са журнал.

- Детето ви къде е?

- В момента е в Швеция при баща си и майка ми. Чака ме с нетърпение, но имам малко ангажименти, след което се прибирам. Той е на 11 г., казва се Ерик, а второто му име е Александър. С баща му не сме заедно, разделихме се по взамно съгласие, имаме прекрасни взаимоотношения. Ерик е балансирано момче, образовано - знае много езици. Хората ми казват, че са възхитени от него, непрекъснато.

- Идвал ли е в България?

- Да, много пъти. Харесва му, но го плашат крайностите - когато вижда кучета по улиците, които са малтретирани, иска да ги прибираме вкъщи, пита кой им е причинил това.