Разследващите нямат доказателства за оръжието, камерата е разтопена

Един от загиналите в хижа Петрохан – Ивайло Иванов – се е прострелял два пъти в главата, обявиха от МВР и прокуратурата по време на съвместен брифинг днес. Официалната версия обаче повдига повече въпроси, отколкото дава отговори, тъй като властите все още не могат да докажат, че фаталните изстрели са произведени от едно и също оръжие, а ключови видеозаписи липсват.

Анатомичният парадокс на "двойното самоубийство"

Според съдебните медици, Ивайло Иванов е произвел първия изстрел под брадичката си, нанасяйки си тежко нараняване на лицевите кости. Институциите твърдят, че той е останал жив, в съзнание и с достатъчно воля, за да се простреля втори път – този път фатално в слепоочието.

Началникът на криминалната полиция Ангел Папалезов обясни по време на брифинга, че по четвъртия пръст на мъжа е открито специфично нараняване, известно в криминалистиката като "нараняване на самоубиеца". По думите му, наличието на кръв в стомаха също доказва запазването на волеви действия след първия изстрел.

Липсващи доказателства и "разтопени" камери

Удобният наратив за ритуално убийство и самоубийство се сблъсква с фрапантна липса на ключови веществени доказателства. Заместник-апелативният прокурор на София Наталия Николова призна, че все още няма категорично доказателство дали и двете рани в главата на Ивайло Иванов са нанесени от един и същи пистолет. Ако балистичната експертиза покаже различни оръжия, официалната версия ще рухне напълно.

Освен неяснотите около оръжието, разследващите съобщиха, че камерата, която е трябвало да заснеме самата фатална случка в предната част на хижата, е била разтопена от пожара. Останалите шест камери са запечатали само събитията на паркинга, включително разговор между Ивайло Иванов, Дечо Василев и Пламен Статев, завършващ с репликата: "За мен беше чест". Множеството гърмежи, чути на записите, се обясняват от МВР със самовъзпламеняване на патрони от високата температура, което удобно изключва присъствието на външни стрелци.

Удобното приключване на неудобен случай

Фиксирането върху версията за вътрешен конфликт и масово самоубийство изглежда като институционален опит за бързо затваряне на случая Петрохан. Този наратив категорично абдикира от отговорността на държавата за дългогодишното ѝ бездействие спрямо дейността на съмнителната организация, въпреки че сигналите за потенциални престъпления са били налични много преди фаталния край.

Чрез обясняването на нелогичните изстрели и липсващите записи с огъня и с физиологични феномени, разследването елиминира нуждата от търсене на външна намеса или поръчителство. Така масовата смърт на Петрохан се пакетира като изолиран инцидент на лудост, за който системата не дължи отговори на обществото.