Обречени сме на коалиции

Българското общество наистина се промени - то изисква повече, мисли повече, по-нетърпеливо е и вече няма особена толерантност към шикалкавенето. Пораснаха ли обаче българските политици, пита журналистът от bTV  Светослав Иванов

Тази седмица преговорите за съставяне на нов кабинет явно приключиха безславно. Много от вас биха казали, че това не е изненадващо с оглед на начина, по който беше свалено правителството на Кирил Петков, разпада на групата на "Има такъв народ" и условията и ултиматумите, които партиите започнаха да си поставят.

В този смисъл, живото излъчване на срещата на съпредседателя на "Демократична България" Христо Иванов със своята група и последвалата политическа истерия също не е изненада.

Обективно погледнато, от парламентарната трибуна сме чували много по-тежки квалификации и обидни думи. Чували сме директни заплахи и вулгарни подмятания. Виждали сме дори и бой, плющели са шамари - по бузи и по кубета. Но моментът, в който думите на Иванов станаха публично достояние, беше възможно най-неподходящия за тези, които искаха да има коалиция и възможно най-подходящия за онези, които искаха да няма.

Най-тъжното в момента обаче е, че сякаш потънали в его, желание за мъст и лична неприязън, някои политици не разбират, че навлизаме в исторически цикъл, в който България е обречена да бъде управлявана от коалиции. И ако оставим настрани политическите си пристрастия или ненавист към една или друга партия, или политик, ще видим, че България се е променила необратимо. Българското общество стана просто по-взискателно.

Минахме периодите на "спасителите", на "месиите", надеждата за "твърда ръка" и достигнахме до етап на обществена фрагментация, в която все по-малобройни и разделени групи от нас виждат своето политическо представителство по различен начин. В парламента ще влизат представители на различни малцинства, за сметка на едно голямо мнозинство, мнозинства, които познаваме от миналото.

Песимистът би казал, че това е лошо за обществото, защото показва нашата крайна разделеност и частично ще е прав, но трябва да приемем, че това е реалността. Просто ще трябва да мине малко време, за да свикнем с тази мисъл. Във времето на големия шум, в което социалните мрежи дават възможност на всеки да се затвори в балона на собствените си разбирания за света и България, във време на умора и разочарование, притеснение и отегчение, а също и апатия, лесно единомислие няма да бъде постигнато. Особено при наличието на толкова теми, разделящи обществото.

В този смисъл ултиматумите, клетвите, намръщените физиономии са нещо, което все по-рядко ще се вписва в българската публична реалност. Образът на "алфа мъжкаря", който ще контролира всичко, отдавна е изчерпан. Ще оцелеят тези, които са диалогични и работят повече, отколкото говорят.

"Заканващият" се политик или "Сърдитият" политик е ретро парти. Особено когато не могат да спечелят доверието на повече от една-пета от обществото, а в момента няма партия, която да спечели повече, някои дори се борят за една десета или една двайсета от гласовете.

Нидерландия в момента се управлява от същата четирипартийна коалиция, която свали предишния кабинет, но роди най-дълго управляващия премиер в новата история на страната - Марк Рюте. Белгия се управлява от седемпартийна коалиция след 653 дни политически ступор. Чехия се управлява от коалиция между 5 партии. Финландия се управлява също от петпартийна коалиция. Дори малка Латвия се управлява от четирипартийна коалиция, а миниатюрен Люксембург от трипартийна. Словакия - от четири партии. И прочее.

Просто сме в такъв исторически период. Сега на хоризонта се задават предизвикателства и външните заплахи, които са прекалено големи, за да бъдат пренебрегвани заради тесни партийни битки и егоцентризъм на фона на разделени политически общества.

У нас, кои от тези политици и партии ще останат на сцената - ще решим ние, избирателите. Някои може да отпаднат и да бъдат изпратени в почивка или пенсия, други да получат повече или по-малко гласове, отколкото очакват. Важното е да влязат в поредните избори с нагласата, че ще направят нещо добро за всички нас. И да се разделят с илюзията, че са единствени и неповторими. И тук визирам всички. Защото България я е имало преди тях и ще я има дълго след тях. И българското общество наистина се промени. То изисква повече, мисли повече, по-нетърпеливо е и вече няма особена толерантност към шикалкавенето. И това е нещо добро. Пораснаха ли обаче българските политици? Ако отговорът е не, ще пораснат. По трудния начин.