Историкът обяснява защо демографският спад е част от глобална тенденция, а не национална катастрофа

През 80-те години на миналия век България очакваше да отпразнува раждането на своя деветмилионен гражданин. Четири десетилетия по-късно страната е с население под 6,5 милиона души. На въпроса „Докога ще се топим?" отговори историкът проф. Петър Стоянович в предаването „Тази събота и неделя" по bTV.

Според него демографският спад у нас не е апокалиптичен, а част от глобален процес, който засяга всички развити общества.

"Миналото никога не се повтаря. Повтаря се само градският маратон, който изнервя половин София. Но тенденцията е ясна – това не е български феномен, а белег на цивилизования свят. Не се отличаваме нито от Европа, нито от т. нар. развит свят. Просто сме част от него – и с доброто, и с лошото", коментира той с усмивка.

Демографска трансформация, а не катастрофа

По данни на Националния статистически институт, към края на 2024 г. населението на България е 6 437 360 души, с 8121 по-малко спрямо 2023 година. Тази тенденция на намаление е част от дълбок процес, който според професора „няма как да бъде спрян".

"Това е дълбок процес, свързан не само с икономиката, а с културата, ценностите и начина на живот. Хората поставят личното щастие, свободното време и хобитата над всичко друго", поясни Стоянович.

Историкът припомни, че по време на Възраждането семействата са имали по десетина деца, защото това е било част от смисъла на живота. "Тогава жената и мъжът са имали ясни роли – единият с гегата, другият с хурката. Днес, ако поискаш от българската жена да роди трето дете, е като да искаш слон да роди далматинец", добави той.

Промяна в приоритетите

Според проф. Стоянович не става дума за липса на любов, а за промяна в приоритетите: "Днешните хора се обичат, но обичат и свободата си, самореализацията си, пътуванията, личното време. Центърът вече не е семейството, а азът."

Историкът прие с усмивка опитите на държавата да стимулира раждаемостта и да върне емигрантите чрез програми като „Избирам България", но не вярва, че парите са решението: "Вероятно социалният министър би се опитал да съживи и Васил Левски, но това няма как да стане. Нито с добавки, нито с лозунги ще върнем старите времена."

Урбанизация без връщане назад

Стоянович даде за пример два града с противоположни тенденции, но сходен резултат:

• Бургас – един от най-добре управляваните градове, привличащ вътрешна миграция, но с отрицателен естествен прираст
• Банско – строителен бум и заселване от чужденци, но отново повече смъртни случаи от раждания

Професорът припомни, че след Освобождението съотношението между селско и градско население е било 7:1, а днес е обърнато – петима от всеки шест българи живеят в градовете.

"Преди Втората световна война селото е било живо. Комунизмът го довърши, но дълго го държа на изкуствено дишане. Сега връщане назад няма", категоричен е историкът.

Различно разбиране за провинция

На Запад, по думите му, провинцията е запазена за два типа хора – „аристокрацията, която никога не живее в града", и „богатите, които могат да си позволят селския лукс. У нас думата 'провинция' е обидна. Там е символ на качество на живот".

Проф. Стоянович вижда демографските промени не като катастрофа, а като трансформация, която ни прави част от един по-широк европейски процес – със своите предизвикателства, но и с нови възможности.