Езикът е носител на националното. Влашките и македонските воеводи до XVII в. говорят на чист български език, обясни историкът

Великден е особен ден в българската история. На 3 април 1860 г. във все още дървения храм „Св. Стефан” в Истанбул епископ Иларион Макариополски за пръв път не споменава името на Вселенския патриарх, а се обръща с думите: „Всякое епископство православных”. Това са думи на старобългарски, който руснаците наричат църковнославянски. Този израз се ползва само от предстоятел на автокефална църква. Това са първите думи по пътя към независимата българска църква. За Българския Великден и за скандалното твърдение, че Рилския манастир е пазител на сръбската духовност разказва проф. Николай Овчаров в предаването „Офанзива с Любо Огнянов” по NOVA NEWS.

Преди 164 г. навлиза в решителната си фаза българската борба за църковна независимост. Това е следствие на отказ от Вселенския патриарх да удовлетвори символични български искания – едното е службите да бъдат на български език, второто – архиереите да бъдат избирани и третото – да имат фиксирана заплата.

„Искането службите в църквата да са на български не е дребно искане. Езикът е много важен – той е носител на националното. Тези неолиберали, които сега говорят обратното, че през Средновековието няма такива понятия, няма нация, народност, точно обратното е. Езикът, на който говорят влашките и македонските воеводи до 17-ти век е чист български език”, каза проф. Николай Овчаров.

„До XVII век във Влашко се говори на български език. Тогава властта във Влахия е завзета от Константинополската патриаршия. Това е т.нар. фанариотски период. Гръцката вселенска патриаршия използва езика, религията, за да асимилира околните страни. Във Влахия успява – българският език е изхвърлен, идва гръцки, после сменен от влашки”, обясни проф. Овчаров.