Шляпаме си нанякъде – неадаптирани, несъвместими – че такива и в Ада няма да ни приютят, коментира журналистът Кеворк Кеворкян

И страстите ни са безпорядъчни. Ако новата мода, каквато и да е тя, ни повелява нещо, ще бъдем най-отпред, най-послушни. Ако другите носят по една факла, ние ще размахваме по две.

Старателни сме във всичко, което искат от нас, държим се като покръстени в нова религия – но много-много не се напъваме да научим накъде ще ни отведе тя.

Не се държим като държава, която защитава най-напред своите интереси, като преди това внимателно ги осмисля. И двете упражнения са непосилни за България.

Как нашите властници да осмислят интересите ни, когато дори не се сещат, че съществуват такива. Еничарският им манталитет не им позволява изобщо да стигнат до подобни главоблъсканици – сигурно напълно излишни, според тях.

Навремето, покрай един от владетелите си/Фердинанд, ние мечтаехме за Византия – сега, в ролята си на малчовци, мечтаем за милостини – как да преминем пропускателните пунктове на Шенген.

Изобщо, поставени сме в режим, при който не е желателно да проявяваме излишна инициативност, да обговаряме публично едно или друго също не ни е позволено. Стига ни да рапортуваме навреме и да пеем химна на Европа.

Караме на автопилот, който някой някъде е нагласил.

Как тогава ще ни излязат сметките – кой се пазари за интересите ни, къде/кога става това, при какви условия? Всичко е забулено в някаква тайнственост.

Колкото повече затъваме, толкова по-непроницаеми стават важни държавни решения. Така станахме рекордьори по износ на оръжия за Украйна и чак след това Парламентът взе решение, при какви правила да се извършва далаверата.

Няма хора за нищо – надеждата, че „нови лица“ са решението се оказа също ялова. Те просто се оказаха едни прилично вчесани еничари, нищо повече.

Излишно е да разсъждаваме как са станали такива, остава ни да се молим, еничарството да не е попило вече в гена ни и да се наложи поколения наред да се преборват за отстраняването му.

Докато някой нов Стефан Попов напише продължението на есето му „Третото поколение“ – дотогава обаче трябва да се обели целият фалш на еничарството – скрито и явно, да се изучат истински новите поколения и пр. И, междувременно, да се случат една две революцийки – малки, по нашия размер.

Писа се доста за нападенията в моловете, но, въпреки това, сякаш остана скрит основният мотив за това.

Преди десетина години се усещахме безсилни пред варварските изстъпления на циганчетата, които поругаваха, включително и със сексуални жестове, портрети на български Светци, вилнееха из гробищата и пр.

Циганите някак неусетно кротнаха, макар че перспективите пред тях си останаха пределно мрачни. Сега наши деца вилнеят, скоро ще започнат и да рушат. Но, все още не се осмеляваме да се попитаме, дали и те не са осъзнали, че Бъдещето ще е сурово към тях.

Не трябва да се заблуждаваме: измамният лукс на моловете със сигурност ги дразни, а на прощаване с училището те са осъзнали, че изобщо не са готови за Живота - и училището не ги е предупредило за това.

И, като цяло, сякаш няма кой да ни адаптира, от горе до долу - от държавата до най-изпадналия клетник – към днешния свят.

Истинско чудо е, как оцеляваме при тази тотална несъвместимост. Наясно сме и с това крушение, но единственото, което правим, е да се опитваме да го забравим.

Шляпаме си нанякъде – неадаптирани, несъвместими – че такива и в Ада няма да ни приютят.

Кеворк Кеворкян