Това е река в Странджа. Девствена, недокосната, без сеч, без лов, без хора. Овчари обречени на самота, ливади покрити с необрани гъби, орли и соколи в небето, един прозяващ се чакал.

Конкуренти в риболова са ми дванайсет черни щъркела, едно от най-редките явления в европейската природа. Тук риболова е грях, скучен дори. Реката е черна от риба. Аз се отказвам, моят приятел Айхан пълни кофа за час.

Впрочем това е от другата страна на планината – Турция. Съвсем близо до българската граница.

Три месеца преди това в българската част на Странджа. Безобразна сеч, огнища за дървени въглища, роби-работници живеещи в неолит, палатки от найлон, всякакъв боклук, плодовете на дъба са найлонови пликчета… В съседна Турция и Гърция се изнася дъб като материал за огрев. В тези държави никой не се огрява с дърва, това е престъпление. Дъбът се превръща в паркет, дъски за шотландски бъчви, мебелни заготовки, пелети.

Прихванат съм от наш граничен полицай, арестът се превръща в приятелство. Мрази рождението си, мрази държавата си, мрази себе си, майка му била комунистка, той гласувал за хора подкрепящи националния идеал. Разкъсани панталони, мазни петна на ризата, обувка с разлепена пета, разполага с петнайсет консерви „русенско варено“, но няма хляб. Мечтата му е да се „чупи“ някой ден.

Разказва ми за „нарушителите“. Имало даже от Бангладеш и Непал. Изтарикатили се. Носели бояджийски, крачещи стълби, прехвърляли се без одраскване, по-глупавите режели оградата с ножици, други режели дървета, но падали лошо от другата страна. Във всяка наша селска кръчма се напивали „чакащите“. Камери няма, бензин няма, началници няма. Но това е тайна.

Великата Българска Стена.

Владислав Минеков