Нов анализ на американското издание Foreign Policy

След шест века на геополитическа доминация, простираща се от Персийския залив до портите на Виена, Османската империя престава да съществува на 1 ноември 1922 година. Сривът ѝ в края на Първата световна война дълго време се възприема като неизбежен исторически факт. Нов анализ на американското издание Foreign Policy обаче разчупва утвърдения консенсус и изследва политическата реалност в Близкия изток, ако султанската държава беше оцеляла след глобалния конфликт.

Митът за "болния човек на Европа"

Все по-голям брой съвременни историци оспорват тезата, че разпадът на империята е бил предварително кодиран в нейното развитие. Според анализатори като Доналд Куатърт и Хасан Кайали, ако имперското ръководство в Истанбул бе успяло да запази неутралитет по време на Първата световна война или ако Германия и Австро-Унгария бяха излезли победители, Османската държава е имала реален шанс да съхрани своята цялост.

Историкът от университета "Джорджтаун" Мустафа Аксакал отива още по-далеч в своята книга "Войната, която създаде Близкия изток". Той аргументира позицията, че в навечерието на Голямата война империята изобщо не е била обречена структура, а напълно жизнеспособна политическа система.

Мустафа Аксакал: "Възможно е съществувал и друг път за империята – такъв, който да съхрани и развие нейната многорелигиозна и многоетническа традиция."

Според изследователя крахът е провокиран от катастрофални стратегически решения, външни интервенции от страна на Великите сили и жестокия натиск на един екзистенциален военен конфликт.

Пропуснатият шанс за плурализъм

В десетилетията преди глобалния конфликт, Османската империя прави сериозни опити за налагане на конституционно управление и либерални реформи. Историкът Уссама Макдиси отбелязва, че османската модерност е носила едновременно обещание за общо многорелигиозно бъдеще и сериозна опасност от изключващ национализъм.

Въпросът, който съвременните анализатори повдигат, е дали империята би могла да се трансформира в истинска парламентарна монархия, гарантираща равни права на християни, мюсюлмани, евреи, турци, араби и кюрди. Въпреки основанията за умерен оптимизъм след събитията от 1908 година, напрежението бързо ескалира. Балканските войни от 1912–1913 година лишават Истанбул от огромна част от европейските му територии, което радикализира управляващия елит.

Към 1914 година империята вече започва да губи мултиетническия си характер под натиска на масови репресии, икономически бойкоти и външен контрол върху източните провинции.

Ислямът като нов политически фундамент

Дори в хипотетичния сценарий на своето оцеляване след 1918 година, Османската империя най-вероятно би се развила като политическо образувание с абсолютна ислямска доминация. Експертите във Foreign Policy посочват, че в една такава държава различните етнически групи биха получили само ограничено признание, предвид факта, че значителна част от християнското население вече е била прогонена или унищожена.

Развитието на арабското национално движение също поставя въпросителни пред целостта на империята. Въпреки че популярните разкази акцентират върху арабското въстание, историографията доказва, че огромна част от арабския елит остава лоялен към Истанбул почти до самия край на войната. Идеята за създаване на дуалистична турско-арабска монархия по модела на Австро-Унгария също е била предмет на обсъждане.

Дори единствената частично оцеляла мултиетническа империя след конфликта – Руската, показва, че съчетаването на централизация с местна автономия води едновременно до репресии и интеграция. Според анализаторите е напълно възможно Османската империя да е последвала сходен модел на управление, но заменяйки комунистическата идеология с исляма като основна политическа спойка. Независимо от историческите алтернативи, дълбоките въпроси за идентичност, език и разпределение на властта биха продължили да генерират тежки конфликти в целия Близък изток.