Всички малко или повече сме съучастници

Вчера минах през кръстовището на булевард "Черни връх", на което, няколко часа по-късно, бивш футболист с множеството нарушения на пътя уби две млади жени. Родителите ми живеят наблизо, ходят да пазаруват в "Билла" в мола; сигурно десетки пъти седмично минават през това кръстовище.

Четейки коментарите, виждам как много хора обвиняват, наред с убиеца, разбира се, и държавата. Да, това има основание: трагедията е била въпрос на време, шофьорът-рецидивист не е бил озаптен по законов път, превантивната и възпиращата функции на институциите не са изпълнени.

Истината, според мен, обаче е далеч по-неудобна, по-зловеща: всички, малко или повече, сме съучастници.

Преди няколко години си продадох колата, макар на по-млади години да бях запален шофьор. Нямам планове скоро да сядам зад волана. Причината: на пътя у нас стърчат със смазваща яснота, умножени стократно, всички комплекси на българина. Бодат очите задушаващата агресия, криворазбраният капитализъм, в който конкуренцията е изродена във война за надмощие, арогантността минава за сила, а вежливостта - за слабост. Исках да се махна, поне като шофьор, от нажежения асфалт, чиято чернота изважда на показ всичките ни слабости.

Колко съм бил наивен!

Пренебрегнах очевидното. Дали си водач или пешеходец си оставаш "участник в движението". Не можеш да обърнеш театрално гръб на блатото, когато си в него. Не помага да си затвориш очите, да запушиш уши... Агресията, смъртта няма да те подминат, дори да стоиш на тротоара.

Петър Чолаков