Духът на това село не се забравя и всички се връщат в него: Черничево е в Източните Родопи, близо до гръцката граница. По празници броят на жителите му се утроява, а християни и мюсюлмани заедно посрещат Коледа.

В мъгливата зимна вечер пред читалището в Черничево са се струпали много хора, очакват гости от близо и далеч за тържеството. Тукашното наречие е особено мелодично и малко неразбираемо за външни хора. Ако разговаряш със Севда Манева, ще ти трябва преводач за старинния родопски говор, така приятен за ухото. Как да се сетиш, че „ликууто вризче" е лековитото изворче, например, пише Deutsche Welle.

Селото има църква, която е строена преди повече от 170 години. Също толкова стара е и джамията. Срещу сградата на читалището е паметникът на героите от Балканската война. Отвъд хълма е Гърция.

"Няма значение кой ходи в църквата, и кой – в джамията: всички се разбираме"

„Едно време се казвах Аврам Тричков Токов, сега съм Ибрям Халилов Токов. „Казаха, че няма да ни погребват в гробището, трябвало да си сменим имената - някъде 1976 година беше“, казва възрастният мъж на пейката пред входа, докато се запознаваме. „Животът ми е хубав", казва Ибрям и добавя: „Едно време селото беше пълно, гъмжеше от народ. После всички се пръснаха, останахме само старците“. Малко били онези, които опитали да работят в чужбина, на тютюна в Гърция, но все се връщали обратно - ако не в селото, се заселвали в Крумовград и Кърджали, защото са близко до Черничево. „Откъсване няма", заключава той.

Ибрям Токов и Георги Дрехов

„Няма значение кой ходи в църквата, и кой - в джамията: всички се разбираме. Аз съм атеист, ама Господ си знае работата", смее се и размахва бастуна. Пожелава си младите хора да остават в България: „Не бива да се мразим и да си завиждаме, тук никой никога не се е карал с другите, живеем заедно и в мир“, уверява Ибрям.

На пейката до него се настанява 88-годишният Георги Дрехов, бивш полицай и горски служител. Ругае властта заради мизерната си пенсия. „Християнин съм", казва той, но обяснява, че не ходи на църква по празниците: „моят Бог е природата – тя прощава или наказва". А краката сами го водели към читалището – „там е живият огън на селото, там се върти животът", подчертава старецът.

Къде другаде, ако не в Черничево

Фанка Атанасова е секретар на читалище „Бяло море“, а защо то се казва така? „Ами ей там - зад баира е морето, а и повечето хора имат роднини в Гърция", казва тя и сочи с ръка към границата. Жената е на 26 години, снаха е в Черничево, съпругът ѝ е кмет на селото. Тя обаче не вижда бъдеще за семейството си на това място:„Сигурно ще се преместим в Крумовград и то заради сина ни, трябва да учи", казва Фанка. Местните хора се препитават с дърводобив и отглеждане на тютюн, но това не е перспектива за нея.

„Младите се пръснаха по близките градове, има няколко на гурбет в Гърция, Франция и Германия. Едно време селото беше живо, над 250 деца имаше в училището, а сега там се помещава кметството. Няма ли училище в едно село, в него няма и живот“, с нескрита болка казва Стоян Кирилов. Той обаче е сигурен, че Черничево няма да умре: „Виж колко народ си е дошъл специално за Коледа - и християните, и мюсюлманите ще са тук за средващите празници", убеден е той.

Георги Делчев отдавна се е установил в София и има бизнес с алуминиеви дограми, но не пропуска повод да се върне в родното си село – израснал е в планината, а тя е като магнит за него и приятелите му от детството. „Фолклорната група е живата реклама на Черничево, ако се инвестира в нея и в благоустройството на мястото, туристите ще полудеят - виж каква красота е наоколо, духът на това село не се забравя и всички се връщат, уверява 34-годишният Георги. За него именно жените в пъстри носии и песните им, характерни само за този родопски район, са неугасващото огънче на черничевския дух.

Хорото се точи и навън

Жени от фолклорната група на с. Черничево

В това е убеден и председателят на читалището Динко Дяков, а мечтата му е автентичният фолклор да бъде показан на  международни фестивали и групата да се включи в инициативата на ЮНЕСКО за културното наследство. Гласовитите женски гърла пеят заедно от  2010 година насам. Читалището е основано през 1929 г. от местни учители и е просъществувало до 1944 г. с името „Бяло море“, после държавата го прекръщава на „Христо Смирненски“, припомня Динко. Дейността му е прекратена през 1993 г., за да се възроди на Йордановден 2010 година - отново под името „Бяло море“. Голям брой от местните българо-мохамедани имат близки роднини в гръцките села отвъд границата, но „хората и днес са заедно - независимо кой как се казва и на кой Бог се кланя", допълва Дяков. После писват гайди, извива се хоро и всички обикалят огъня пред паметника, зарята осветява небето – така е в Черничево, когато приемат гости и се веселят. Салонът на читалището се оказва тесен за всички – затова хорото се точи и навън.

И един фрагмент от историята

Ето какво пише изследователят-етнограф Георги Попаянов(1881-1951) за това населено място:  „Интересен е фактът, че в с. Дуня (старото име на Черничево - б.а.) една от махалите, наречена „Кирчова", носи името на потурчения брат, а другата – „Гинчова" - името на брата-християнин. Заключението, което може да се направи от този факт е, че спасилите се от потурчване българи от това село отново са се завърнали в него, след като отминала бурята, и са се заселили в отделна махала“. А потомците им днес отново са заедно.