"Човек подиша ли малко въздуха в Народното събрание, явно го запомня за цял живот и все му се ще да се върне там. Виждаме, че едни и същи хора, които са били там в различни периоди и нищо не са направили, сега се явяват като нови лица."

Това заяви в интервю за БГНЕС дългогодишният журналист Исак Гозес.

„Сега гледам каква пъстрота се появява в партийните листи, популярни хора попаднаха там ни в клин, ни в ръкав. Нищо общо нямат с политиката. Не искам да визирам никого, но гледам спортисти, артисти, музиканти как изведнъж тръгнаха да стават депутати. Не знам защо. Явно е, че партийните лидери искат да експлоатират тези лица по някакъв начин, то се вижда. Да, популярни са, но те нямат капацитет да създават закони. Щом са мераклии, да влязат, но това едва ли ще бъде полезно за един парламент“, смята Гозес.

Според него в парламентарния живот на страната вече отсъстват големите личности, давайки пример с последното Велико Народно събрание, което той добре си спомня и в което влиза цвета на нацията.

„Да не изпадам в носталгия, да хвалим миналото, но това са фактите. Имаше големи оратори, добри юристи и парламентаристи. Дай Боже да има и сега“, отбелязва Исак Гозес.

За журналиста последният 44-ти парламент е бил един от най-слабите, в които действията на управляващи и опозиция са били „на инат“, а дребнотемието е доминирало в дневния ред.

Като репортер е обикалял на много места по света, а с очите си е виждал как политици в Швейцария идват на работа с трамвая. Работи в сферата на журналистиката цели 40 години. Животът му обаче тръгва така, признава самият той, че случайно попада в този занаят. Родом от Ямбол, като дипломиран агроном той е разпределен на работа в едно от сливенските села.

Първоначално единственият му допир с медиите са вестниците, които чете. Докато работи в село Крушаре обаче, там идва съветска делегация, сред която има много красива краварка. Тя го вдъхновява да напише дописка, която изпраща на окръжния вестник „Сливенско дело“.

„Изненадващо за мен дописката излезе, но беше доста поизменена в посока на българо-съветската дружба, а не за моята любов към краварката“, шегува се Исак Гозес. После започва да сътрудничи на вестника в отдела за селско стопанство, след което дори заминава да работи по специалността си в Ангола. Връщайки се от джунглата се оказва, че има свободно място за редактор и той се решава да опита.

„Не можех да повярвам, бях много щастлив да ходя на работа в редакцията. Първоначално имах проблем с правописа, но полека лека до оправих. След 6 години отидох в „Работническо дело“, пак в селскостопанския отдел. След 4 години бях кореспондент в Хавана, Куба, а като се върнах от там, беше друго време, друга България. Вече беше дошла демокрацията след 10 ноември и тогава започнахме да правим вестник „Стандарт“ през 1992 г., в който останах почти до края“, разказва още Исак Гозес за пътя си в журналистиката.

Признава обаче, че това е интересна професия, но намираща се между славата и позора. Ето защо до наградата си „Черноризец Храбър“ той пази и едно критично писмо, получено заради негов материал за възрастен боен пилот, който му разказва интересни истории за своите полети по време на войната.

„Възрастните хора, между които вече съм и аз, обичат малко да разкрасяват нещата. Аз много се запалих докато го слушах и също добавих някои боички към неговия разказ. Излезе разказът във вестник „Стандарт“, а след това получих едно писмо от Съюза на ветераните летци, в което пишеше, че „това е най-големият чукча, писал на тази тема“, описва случката Исак Гозес.

Един случай обаче му дава повод за гордост, че е бил в тази професия и е свършил нещо сериозно в помощ на хората.

„Екип на вестника заминава за село Рибново, където има затруднение с изкупуването на тютюна, основен поминък на хората там. „Отиваме есента и виждаме една драматична картина, цялото село – къщи, дворове и дори улиците накачени с низи тютюн. Няма кой да ги купи. А това е огромен труд, в който работи цялото семейство. Денонощен труд още от пролетта, за да се стигне до нанизването и изсушаването на тези златни низи. Пари обаче няма, защото те стоят окачени. Отиваме в магазина, а там цял тефтер с вересиите на хората. Написах материал, в който описах цялата история. Тогава ми се обади един заместник-министър на земеделието, който благодари и каза, че е взето решение веднага да се изкупи тютюна. След една седмица отидохме пак там и бяхме герои“, споделя той.

Интересни случки има още. Млад свещеник със семейство, заложил къщата си, за да изплати камбаните на църквата, в която служи.

В Русе пък човек заложил апартамента си, за да си набави необходимите агитационни материали и да се включи в предизборната кампания за кмет, без дори да има шансове да я спечели.

Като вестникар в най-бурното време – първата половина на 90-те години, той разказва и за жестокото разделение на „сини“ и „червени“ в тогавашното българско общество.

„Толкова политиката беше влязла в живота на хората, беше ги обсебила, че по политически причини семейства се развеждаха. Стигаше се до свади и раздели между приятели. Тогавашните вестници, преди да излязат по-новите, имаха рекордни тиражи по половин милион за ден. Особено в навечерието на избори. Всички вестници се разграбваха мигом, беше златното им време. После излязоха по-новите, а имаше един период, когато буквално всеки ден излизаше по един нов вестник. Издават 3-4 броя, виждат, че е скъпа и трудна работа и умират. Всеки ден се раждаха и умираха вестници“, спомня си Исак Гозес.

Според него обаче тогава журналистите са били обединени в много по-силна общност и силна гилдия, за разлика от наши дни.

„Интернет и социалните мрежи убиха вестниците“, смята журналистът, давайки за пример малките тиражи на днешните печатни издания, както и че другите медии все по-рядко ги цитират. Всичко е телевизии, агенции и социални мрежи. Дали ще умре печатът? Някои казват, че няма, но факт е, че агонизират“, допълни още той.

В кариерата си Исак Гозес пише и няколко биографични книги, посветени на мага Астор, на естрадната прима Лили Иванова, на фамилията Балкански и художникът Никола Манев.