Петима други българи са номинирани за престижното отличие

Роденият в Русе писател Елиас Канети печели Нобеловата награда за литература точно преди 45 години, съобщават от БТА по повод предстоящото обявяване на новите лауреати следващата седмица. Докато светът очаква имената на тазгодишните победители, официалните архиви на Нобеловата фондация разкриват, че в исторически план още петима изтъкнати българи са били предлагани за най-авторитетното световно признание.

Русенските корени на лауреата

Елиас Канети получава престижното отличие за литература през 1981 година. Писателят се появява на бял свят в Русе през 1905 година и прекарва първите шест години от живота си в крайдунавския град. Въпреки българските си корени, той е отличен като немскоезичен автор, тъй като твори изцяло на немски език и живее предимно в Западна Европа – Австрия, Германия, Великобритания, Франция и Швейцария, където умира през 1994 година.

Днес всеки носител на наградата получава уникален златен медал със своето име, диплом от прочути скандинавски калиграфи и парична премия, която се равнява на 12 милиона шведски крони, или приблизително 1,06 милиона евро.

Строгата тайна на номинациите

Имената на номинираните за Нобелова награда се пазят в абсолютна тайна в продължение на половин век. Според правилата на фондацията, Нобеловите комитети никога не съобщават имената на съвременните кандидати. Поради тази причина официално потвърдени исторически номинации в дигиталния архив на сайта NobelPrize.org има само за периода преди 1976 година.

Справката показва, че България има четирима писатели, предложени за литература, и един държавник, номиниран за мир.

Българската следа в историята

Един от най-значимите български поети от края на XIX и началото на ХХ век – Пенчо Славейков, е номиниран през 1912 година от шведския учен и преводач Алфред Йенсен. Номинацията му отпада заради внезапната смърт на поета през юни същата година в Италия.

Патриархът на българската литература Иван Вазов е официално предложен през 1917 година от проф. Иван Шишманов. Творчеството на Вазов, което обхваща епохите на Възраждането и следосвобожденска България, поставя основите на почти всички жанрове в родната литература.

Драматургът Иван Грозев получава две номинации – през 1928 и 1929 година, издигнати от фолклориста и литературен историк акад. Михаил Арнаудов.

Поетесата Елисавета Багряна е българският творец с най-много номинации. Тя е предлагана за Нобелова награда за литература през 1943, 1944 и 1945 година от езиковеда акад. Стефан Младенов, а в края на 60-те години на миналия век нейната кандидатура е издигната отново от председателя на българския ПЕН клуб Анна Каменова.

Единствената българска номинация за Нобелова награда за мир принадлежи на държавника и министър-председател Андрей Ляпчев. През 1910 година председателят на Народното събрание Христо Славейков го предлага за отличието заради ключовата му роля в уреждането на международната криза след обявяването на Независимостта на България през 1908 година. Успешните дипломатически преговори на Ляпчев с Османската империя и Русия на практика предотвратяват мащабен военен конфликт на Балканите.