Държавата вече официално призна, че минималната работна заплата (МРЗ) всъщност е социална помощ, въпреки че се плаща от работодателите. В момента се обсъжда проектопостановление на Министерски съвет, в което е записано, че МРЗ ще трябва да е между 35 и 55% от средната работна заплата за страната (СРЗ). Точният ѝ размер пък ще се определя на базата на инфлацията и линията на бедност. Това предложение не е ново. През 2013 г. тогавашният социален министър Хасан Адемов опита да наложи тази методика за изчисляване на МРЗ, а от години синдикатите настояват за повишаване на МРЗ до 50% от СРЗ. 

Към 2014 г. МРЗ е 41% от СРЗ, което е съизмеримо с нивото в ЕС, като в ЕС-28 няма държава, в която това отношение да достига 55%. Ако разгледаме данните по области, се вижда, че в повечето области това съотношение превишава 50%, като във Видин дори МРЗ достига 60% от СРЗ, което е пагубно за нискоквалифицираните и допълнително повишава безработицата в областта. Нещо повече, увеличаването на МРЗ избутва изкуствено и СРЗ нагоре, което пък по предложената формула ще наложи ново повишаване на МРЗ и този процес ще се повтаря отново и отново по една спирала, която ще изхвърля все повече и повече хора от пазара на труда. Отпадането на нискоквалифицираните от заетост, които са болшинството от тези, които получават най-ниски заплати, пък ще доведе до допълнително повишаване на СРЗ (какъвто беше случаят в началото на кризата), тъй като тя се изчислява само за работещите, и съответно също ще служи като аргумент за по-нататъшно административно увеличаване на МРЗ.

Порочната спирала на повишаване на МРЗ (която, между другото, се налага и без да е приета каквато и да е формула) ще се засили от изпреварващия ръст на МРЗ над този на производителността на труда и съответно –на ръста в добавената стойност, която може да произведе работникът. Именно тук е признанието на правителството, че МРЗ е социална помощ. Предложението предвижда, че МРЗ ще зависи от инфлацията и линията на бедността, но не и от показатели, които действително отразяват принадената стойност на труда като производителността му. Докато производителността на труда не се повишава с подобен темп, няма как да се очаква, че ще има кой да плаща за труд повече, отколкото този труд му носи.

В България производителността на труда (5 евро на изработен час) остава най-ниската в ЕС – 7 пъти по-ниска от средното за съюза и точно 14 пъти по-ниска от първенеца Норвегия. За периода 2008-2014 г. производителността се повишава с едва 15%, въпреки ниската база, докато МРЗ нараства с 64% за същия период (със 73%, ако прибавим последната промяна от средата на 2015 година). За сравнение, в ЕС ръстът на МРЗ за съшия период е 25% или три пъти по-малък. Несъответствието е повече от очевидно. От работодателите се иска да плащат все повече и повече, въпреки че ръстът в производството е пет пъти по-бавен.

Това води до огромно набъбване за разходите за труд. Именно България е страната с най-висок ръст на разходите за труд в ЕС – 46% за периода 2008-2014 г. при 14% среден ръст в ЕС. Естествено, част от този ръст може да се очаква заради ниската изходна база, но така или иначе разликата се стопява много бързо. Основната причина обаче е именно административното повишаване на разходите за труд – както чрез големите скокове на МРЗ, така и чрез постоянното повишаване на минималните осигурителни праговете (подобно нещо в ЕС няма), които на практика също могат да се възприемат като МРЗ по квалификационни групи и икономически дейности.   

Множество изследвания показват, че по-високата МРЗ води до по-висока безработица и до по-бавно откриване на нови работни места. Наскоро и ИПИ публикува анализ, който приведе ясни иконометрични доказателства, че нивото на МРЗ се отразява негативно върху заетостта сред най-ниско квалифицираните. Сметката показа, че всяко вдигане на МРЗ със 100 лв. води до загуба на над 25 хиляди работни места сред хората с начално и по-ниско образование (намаление на коефициента на заетост в тази група средно с 1,4 процентни пункта).

Здравия разум дори подсказва, че правителството не може да разпореди увеличаване на МРЗ до 2000, например, и стотици хиляди хора да не загубят работата си (или да преминат в сивия сектор). Всяко по-ниско повишение има съответния ефект и не е за подценяване, особено предвид огромното натрупване през годините. Работната заплата е заплащане за извършен труд и не трябва да се превръща в социална програма за правителството. Тези, които ще пострадат от подобни мерки, са същите тези, на които популизмът уж се опитва да помогне.