"Интересно е, например, как Бил Гейтс смени темата и започна да говори не толкова за ваксината срещу Covid-19, колкото за нуждата да започнем да извличаме поуки от пандемията, защото следват още по-големите проблеми с климатичните промени", отбелязва д-р Пламен Димитров в интервю пред Mediapool 

Д-р Димитров, специалистите твърдят, че заради пандемията от Covid-19 преживяваме колективна травма. Всеки ден излизат все по-тревожни статистики за броя заразени и починали. Има ли начин да се успокоим и да си помогнем?

Наистина се намираме в криза и в същото време - в невротичен опит за справяне с нея – невинаги конструктивно и съзидателно. Много хора наистина са тръгнали по пътя на палиативното успокоение вместо да се фокусират върху решаването на конкретни проблеми по един отворен към новия опит начин. Тази амбиция на нарцистичната култура, в която сме потопени заради начина, по който мислим и заради мирогледите, които отстояваме, ни води до това, че извеждаме като първична задача (а тя не е такава) успокоението.

Има много спасители и транквилизатори. Факт е (има много изследвания в България и в чужбина), че за последните месеци – от март до октомври 2020 г., се е удвоило невротичното мислене и поведение. Преди пандемията делът на хората с невротични преживявания, поведения и взаимодействия с другите беше около 40%, а сега е 67%.

67% е много висок процент!

Да, преобладаващата част от хората реагират невротично, без непременно да го осъзнават, защото то често преминава на несъзнателно ниво. Това е опит за справяне. Отрицанието на проблема с коронавируса, например, е една от типичните форми на невротично справяне чрез отричане и изопачаване на реалността.

Когато сме под заплаха за здравето, живота и ценностно-смисловите си стандарти, всички хора мобилизираме инстинктите си за самосъхранение. Част от тяхното действие е една повишена екзистенциална тревожност за това, че пред нас има рискове и неопределеност за бъдещето. Напълно достатъчно е тази екзистенциална тревожност да потикне хората да активират имунните си системи – в психичната си дейност и в кулурно-мирогледните си социални практики. Не говоря само за биологичната такава, а и за по-важните – психо-емоционалните, психо-социалните и културните имунни системи. При тази "имунна" реакция често пъти имаме "автоимунни" изкривявания и те се наричат неврози. Понякога стават глобални, както е в момента заради коронавируса.

Кои са палиативните, както ги нарекохте, форми на реакция към пандемията?

Те имат един единствен импулс – когато човек е фокусиран единствено върху това да намали равнището си на тревожност, да се успокои, но без да е променил нищо в начина си на живот, в мисленето, в мирогледа и философията си за живота, това значи, че имаме реална индикация за невротизъм. Ангажираме се със създаване на илюзорна интрапсихична сигурност, а не с реална работа с предизвикатеслтвата, пред които сме изправени.

Правилно ли разбирам, че според Вас търсенето на фалшиво успокоение не е най-здравословната реакция в сегашната ситуация?

Да, точно така. Болезненият стремеж към успех и щастие на всяка цена е от същия невротичен спектър.

Звучи разочароващо за много хора, за които тези категории са с висок приоритет.

Много хора живеят в самозаблуди и не познават, не осмислят и не интерпретат реалността на собственото си съществуване - това е отдавна известно на психолози, психиатри и психотерапевти. Някои от тези защитно-компенсаторни (дисфункционални) самозаблуди са, че човек се възприема като перфектен и свръхзначим и има право да се чувства превъзхождащ околните и дори самата природа. Има много невротични поведения в резултат от това, че хората си мислят, че са с прекрасни, жизнеутвърждаващи мирогледи, които обаче служат основно за засилване на нарцистичната им самовлюбеност в предствата, че са значими.

А какво е по-мъдрото и здравословно от психологическа гледна точка отношение в сегашната обективно рискова ситуация?

Нека уточня, че като давам отговор на тези въпроси, съм на позицията на моята професия и практика – екзистенциално-психодинамичен анализ. Това е сфера и в социалната психология, и в клиничната практика, която отчита екзистенциалните дадености като смъртта, несигурността, заплахите в живота. Много често ние ги изтласкваме от нашето съзнание. Така е построена цялата ни цивилизация – тя ни се случва като една или друга форма на отричане на смъртта и често пъти подценяване на дадености, които пораждат у нас трудни за овладяване емоции. Така чрез интрапсихичната ни работа на несъзнавани нива съзнанието ни крие от самите нас истината и цялата ни психика и човешката култура работят несъзнателно с цел да ни предпазшт от емоционално изтощение. Затова хората търсят успокоение, развлечение и бягство от реалността.

От тази гледна точна най-здравословното в момента е да се тревожиш правилно. Това означава да взимаш превантивни мерки, да си солидарен с онези, които са предпазливи, да се опитваш да намериш нов опит, знание, както и да си толерантен към начин на поведение, който се грижи за идентифициране и решаване на проблемите, а не само за успокоение. Сега е време всички – от лидерите на света, през корпорациите до обикновения човек, да се тревожим правилно, а не да се успокояваме. Бягството от реалността или изопачаването ѝ водят до отказ от решаване на проблемите и намиране на такива утешителни, базирани на вярвания убеждения, а не на факти, доказателства и научен подход поведения и отношения между хората и в техните системи.

Направихме задълбочено изследване чрез интервюта, въпросници и фокус групи с участието на над 1800 икономически активни българи (от 18 до 63 г.) от март до октомври 2020 г., което показва, че около 34% от българите се придържат към такива градивни, съзидателни модели, които наричаме условно здравословни. И дори в тази кризисна и неуправляема ситуация тези хора са избрали това, което се нарича салутогенезис, а не патогенезата - тоест оздравяването и израстването, а не болестта и регресията. Има достоверна информация, че в Древен Китай императорите са плащали на лекарите, когато не са боледували, защото това значи, че са вършели добре салутогенетичната си работа, тоест работата за превантивно поддържане и запазване на здравето. Това е и задача на всеки един от нас сега.

Бихте ли изяснили какво е това здравословно, конструктивно мислене и поведение, за което говорите?

Една част от тази група хора, която споменах, са фокусирани върху конкретни и осъществими планове за реалистични постижения в пандемичната обстановка – били те в работата, в ежедневието, в превенцията. Това са хората, които мислят реалистично, проверяват действителността редовно и умеят да се тревожат правилно. Те не се отказват от това да са напрегнати, но преработват тревожността в градивна, действена енергия и мотивация.

Например имаме мениджъри, които организираха много добре работата на своите служители, така че да не преживеят проблеми нито от връщането на ограничителните мерки, нито от това, че работят от вкъщи, където пък са и децата с всички техни нужди. Тези хора – съзидателните реалисти, - дават едни от най-добрите модели за справяне. За щастие, те са около 1/3 от тези съзидателни стилове.

Има и други градивни модели – това са хората, които се грижат за своето и на близките си развитие. Covid ни даде интересната перспектива, че можем да прекараме повече време в домашни условия и да правим неща, за които все не ни стигаше времето – например грижата за общуването и възпитанието на децата и отношенията ни с най-близките и значими за нас хора. Много хора четат интензивно или се квалифицират в различни онлайн програми. Или пък решават свои проблеми и лични предизвикателства – нарасна в пъти търсенето на професионални психологични, семейни или организационни консултации – не само заради кризата, но и поради това, че сега сме по-чувствителни и по-отворени за това да се променяме и развиваме. Има хора, които се занимават и със сериозни научни изследвания и разглеждат ситуацията не само от личната перспектива, а искат да намерят решение на общите проблеми.

Третият модел е т. нар. хуманистична и подкрепяща ориентация – да се грижиш за другите, да предоставяш помощ и подкрепа на семейството, общността и други уязвими групи. Когато помагаш на другите хора, помагаш по най-здравословен начин и на себе си. Помагането, алтруизмът, солидарността са здравословни за нас. При тази криза много често се наблюдават случаи като да върнеш намерени пари, които някой е загубил. Това са прости форми на солидарност, които са индикативни за това, че кризата събуди не само демони – страхове, тревоги, ужас, параноя, властохолизъм, а се появиха и благородни поведения – алтруизъм, честност, солидарност, грижовност към другите, желание да дариш пари или да станеш доброволец. Не трябва да забравяме, че сме социални животни и се справяме колективно, а не поединично.

Откъде произлиза тази идея, че да се тревожим правилно е по-адекватно, отколкото да се успокояваме фалшиво?

Това е стара екзистенциална позиция. Киркегор го е казал – не е важно да не се тревожиш и да си спокоен, транквилизиран. Важно е да се тревожиш смислено и правилно, защото винаги има предизвикателства и винаги капацитетът ти има нужда от тях, за да повишиш способността си да устояваш на трудни обстоятелства. Което не ни убива, е казал Ницше, ни прави по-силни. И в тревожността и дори в страданията има как да се намери смисъл. Но ако го игнорираме и го отричаме, това е примитивна Его-защита и говори за тежка невротичност, близка до клиничната форма на невроза.

Във ваша статия от пролетта твърдите, че проблемът е, че живеем в свят, който отрича смъртта като екзистенциална даденост, че нямаме зряло отношение към смъртта и това е в основата на страха. Какво имате предвид?

Тази рамка е концептуално уплътнена много отдавна и се нарича екзистенциална психодинамика. През 1973 г. Ърнест Бекер публикува една фундаментална книга "Отричането на смъртта" и му дават "Пулицър" за нея. Той е антрополог, психоаналитик и психотерапевт. След това в света на психологията се провеждат стотици и дори хиляди експерименти и се наблюдава в реалността валидността на т. нар. теория за овладяване на ужаса (Terror management theory). Има много добре потвърдени експериментални и натурални данни, че когато човек е изправен пред напомняне (дори в лабораторни условия), че е смъртен или има такава заплаха за него, и тя, както сега, е невидима и неуправляема, латентно, тоест невинаги осъзнато, но по много мощен начин се засилва тревожността. Тази екзистенциална тревожност не е обективен, конкретен страх, а е едно блуждаещо, наситено преживяване, че нещо лошо може да ми се случи, че мога да изчезна, че съм незначителен на този свят, който вече губи подреденост и смисъл. Именно това е средата, която провокира мобилизацията на защитните механизми, които почти винаги са несъзнавани и често водят до дисфункционални поведения и отношения между хората.

Не е ли много трудно човек да приеме по-мъдро, зряло отношение към смъртта в свят, който, твърдите, че е нарцистичен и се стреми всячески да отбягва темата. Какво решение дава теорията, за която споменахте?

Според тази теория трябва много внимателно да си разгледаме всички видове защитни механизми, да се опознаваме добре като индивиди, общности и култура. Класическите начини за намаляване на екзистенциалната тревожност, които цивилизацията познава – идеологиите, религиите, - са да се вкопчиш в мироглед, който ти дава усещането, че има спасител и безсмъртие под някаква символна форма. Кризисна ситуация като сегашната ни отправя сериозното предизвикателство да видим в какво вярваме и с кого го споделяме. Типична защита е да се вкопчиш в своите познати убеждения и да отричаш тези на другите. Именно това води до поляризацията, която наблюдаваме не само у нас, но и в Европа и САЩ. Всичко това е хуманитарна криза с многопластово значение – не само в здравен и социално-икономически аспект, но и в политически, мирогледен, културен. В такива времена си провокиран да се учиш и да изследваш не само това, в което вярваш, но и новия опит. Тоест сега е време за учене, за общуване, за ценностна промяна и преосмисляне на начините, по които мислим за живота си и го живеем. Но, ако бъда честен, от опита си на психотерапевт мога да кажа, че много хора не достигат до тези практики и до подобно преосмисляне, защото несъзнателно се включват силните механизми на самозащита на тяхното его. Което значи, че основен буфер срещу тревожността е самоуважението и идентичността ни. Когато то не е високо, имаш нужда да го компенсираш с нарцистичен порив – например да властваш или да се слееш с общността, с която се идентифицираш.

Ще дадете ли примери за дисфункционални, невротични прояви, които твърдите, че са се увеличили?

От нашето изследване, за което споменах, знаем, че имаме повишение спрямо 2017 г. на т. нар. агресивно-защитни поведения, преживявания и взаимодействия. Това са около 32% от българите между март и октомври 2020 г. Една трета от агресивно-защитните преживявания и практики са опозиционни – имаш нужда да атакуваш някой, да отричаш нещо, да го критикуваш или омаловажиш, което не значи, че въпросната критика е винаги неоснователна. Например, ако протестираш срещу корупцията.

Да не би да твърдите, че и протестите, на които сме свидетели цяло лято, са агресивно-защитна невротична реакция?

Частично да. Политическото поведение не се изключва от тази парадигма. Ние не знаем каква част от него е несъзнателно мотивирано от екзистенциалната ни тревожност, акумулирана през годините. Правихме наскоро един международен уебинар с американските колеги и коментирахме как екзистенциалната тревожност се използва за политическа манипулация на поведението на избирателите. Политолозите и социолозите, а и самите политици си нямат представа какви мощни интрапсихични сили понякога движат човека, когато взема решение от политически характер и колко малко от това, което съзнава, е вярно спрямо действителните двигатели на поведението му.

Около 1/5 от агресивно-защитните реакции на българите в сегашната криза са съревнователни – състезаваш се с някого, за да си осигуриш предимство или превъзходство. Имаме и ръст на властохолизма. Властта е като алкохол, с който се опияняват тези, които се справят с тревожността си чрез командване, чувство за превъзходство и диспозиция за социално доминиране.

А освен агресия има ли поведение в обратния спектър – към затваряне, изолация?

Да, това е третата основна група - други 33% от българите. Става дума за т. нар. пасивно-защитни модели на преживяване, мислене и поведения. Те са откроени при хора, които се стараят да се утешат, да се разсеят, да отричат или пък да търсят комформистично одобрение или подаяния от авторитетите. Затова често следват автоматично чужди мнения, без да ги преценяват критично, или пък се втурват в ритуални практики – някои станаха по-религиозни, други са вкопчени във вярвания, идеологии, митове и рационализации без научно потвърждение или са свръхзависими от по-властните или по-мощни фигури в обкръжението си. Това е начин на емоционално-мотивирано справяне, който води до временно снижаване на тревожността и чувството за несигурност, без обаче да си атакувал и решил проблема, който ги поражда. Този подход отваря друг тип проблеми и нови трудности. Около 20% от пасивно-защитните модели са директни тревожно-депресивни състояния, които вече са клинични случаи и имат нужда от психично-здравни грижи.

Защо в обществото има разцепление на две големи групи – на вярващи и отричащи мащаба на заплахата от коронавируса и съответно – приемащи и неприемащи ограничителните мерки?

Всъщност, както се опитах да обясня дотук, според нашето изследване разцеплението е в три групи – градивни, агресивно-защитни и пасивно-защитни поведения.

Аз непрекъснато консултирам и фирми, и отделни хора и виждам всеки ден много отговорни българи, които рядко ще ги видите да говорят по медиите, но имат много ясни представи как да организират своя живот и този на близките си – отговорни предприемачи, мениджъри, екзистенциално отговорни хора, които мислят не само за бизнес интересите си, но създават много адекватна организация в тези непредвидими условия. Тази 1/3 от хората са ролевите модели, които е добре да се показват от медиите, защото ежедневното товарене на хората със статистики, с насищане на тревожността им с допълнителни факти и аргументи, както и вайкането, че нищо не работи, че системата е срината, че капацитетът ни да се справим е нулев, не мобилизира хората, а допълнително ги кара да се вкопчат в защитите и стереотипите си.

Другите 2/3 от българите в нашите изследвания действително имат различни форми на приемане или отхвърляне на идеята за това дали има вирус или не. Естествено, че Covid-19 е проблем и трябва да си изключително невротичен, за да го отричаш. В пасивната форма това се проявява, като се правиш, че вирусът го няма и си заравяш главата в пясъка или замиташ фактите "под килима" и продължаваш да си вярваш в това, в което обичаш да си вярваш – конспиративни теории или политически обяснения. В агресивната форма пък хората водят борби, войни и са нетолерантни към мислещите и живеещите по различен от тях начин. Един такъв гражданин ми заяви агресивно в асансьора, в който бях с маска: "На какъв се правиш, бе". Казах му: "На нищо не се правя. Има инструкции и ги спазвам, за да те пазя дори да не искаш".

Не се ли опитахте да го убедите, че маските трябва да се носят?

Не става с мимолетни поведения, има нужда от консултиране, ако, разбира се, той го пожелае.

Ако всичко това продължи твърде дълго, ще се справим ли? Можете ли да направите някаква прогноза?

В историята има описани много такива истории – например испанският грип. Опитът показва, че всички тези тенденции, за които говорихме дотук, се задълбочават. Ако използваме теорията за овладяване на ужаса, прогнозата е много проста – ще нарасне радикализацията. Хората, които са по-консервативни, ще станат още по-консервативни. По-либералните ще станат още по-силно жадуващи за свобода и права.

Всичко това ще доведе до обществено-политическа радикализация. Екстремизмите ще се усилят. Защо? Защото, когато се вкопчиш в своето мислене, започваш по-активно да атакуваш тези, които не го споделят. Битките в идеологическия и политическия спектър ще се обострят. Това ще доведе до по-високи нива на конфликтност и стрес, идващ от отношенията ни, а не толкова от заплахата сама по себе си. Това се е случвало през много епохи. Във времена на пандемии се е стигало до големи социални трансформации. Всичките лидери ще бъдат изметени от текущата авансцена.

Звучи много сериозно!

Да. Трябва да се родят месии или пророци, които да започнат начисто. Това е хилядолетният опит на поколения човеци и това показва и собствената екзистенциална психодинамика на всеки, която движи не само ежедневните ни решения, но и цялата човешка цивилизация и култура. Всички общества са преминали през подобни ситуации като тази, в която ние навлизаме. Не се знае дали медицината и науката ще ни дадат едни или други решения скоро. А и хората ще открият, че има и други заплахи, за които все още не знаят. Интересно е, например, как Бил Гейтс смени темата и започна да говори не толкова за ваксината срещу Covid-19, колкото за нуждата да започнем да извличаме поуки от пандемията, защото следват още по-големите проблеми с климатичните промени.

Ситуацията е в известен смисъл библейска и според мен е добре всеки да направи за себе си съвременен прочит на Библията. Не смятам (от екзистенциално-психодинамична гледна точка), че е преувеличение, че Covid-19 е незапомнена чума с библейски пропорции за съвременните хора. За щастие, имаме на разположение целия човешки опит от предходните епидемии, модерна наука и медицина и хилядолетия екзистенциална мъдрост в устояването на какви ли не заплахи. И невероятни възможности, както и немалко реални умения за социално-емпатично, продуктивно и отговорно сътрудничество, за да се справим заедно, защото, както се казва, спасение дебне отвсякъде...