Сделката беше финализирана без много шум.

Отдавна в корпоративните среди беше ясно, че тази медиa се продава, но никой нямаше представа кой и с каква цел ще я купи. Цената беше едва 190 милиона. Малка сума за цялата традиция, разследвания и анализи, които са променяли общественото мнение в най-критичните моменти през годините.

Когато най-накрая сделката беше финализирана, новият собственик даде кратко интервю по WhatsApp, докато лежеше на масата за масаж: „Изобщо не смятах да купувам тази медия преди две седмици. Моето семейство няма да се меси в редакционната политика. Имам си достатъчно работа“.

Така Марк Бениоф и неговата съпруга Лин купиха списание „Тайм“ през есента на миналата година. Създателите на софтуерната компания Salesforce скромно заявиха, че това е семейна инвестиция и помощ за едно издание, което харесват и искат да продължи във вида, в който е. „Мередит Корпорейшън“ веднага прие офертата, най-вече заради безукорното реноме на семейство Бениоф и техните намерения да не компрометират марката, градена почти 100 години.

Програмистите от Силициевата долина все още не играят политически игри. Независимо от богатството, което натрупаха компании като тази на Бениоф в последното десетилетие.

Разказвам ви това, не защото по същото време в България се извършваха транзакции и сделки с медии,а защото като цяло в момента се наблюдават две основни цели при придобиването на списания, вестници и телевизии. Корпорации, които нямат общо с медийния бизнес, рядко гледат на купуването на медии като нa медиен бизнес. По-скоро медиите стават инструмент за засилване на техния основен бизнес. Медиaта остава посредник. Но не между властта и обществото, а между властта и компанията на собствениците.

Дали това ще навреди на марката, зависи от публиката, която в крайна сметка решава какво да гледа, слуша или чете.

Вторият мотив за придобиването на медия е запазването на авторитета й. Въпреки обстоятелствата или натиска. Затова ви дадох примера и с новите собственици на „Тайм“ – семейство Бениоф. Или придобиването на „Уошингтън поуст“ от Джеф Безос. В този случай изданието може да не калкулира големи печалби, но собственикът добавя стойност към основния си бизнес, показвайки, че той е достатъчно голям, прозрачен и последователен, за да си позволи да не се съобразява с политическата среда.

През последната година ви говорих за свободата на словото в България многократно. Някои от коментарите носеха звучни имена като „Калташки ми ти работи“. След това четях какви ли не глупости за мен или за моите колеги по разни сайтове, когато този или онзи се чувствал засегнат. Ситуацията ескалира до такава степен, че беше преразказана в годишния доклад на Държавния департамент на САЩ през март.

Но това е фонов шум, който е част от средата, и от времето, в което живеем. Но всеки трябва да дава своя принос, колкото и малък да изглежда той за опазването на тази среда. Затова уважавам всеки колега, който си тръгва, следвайки своите принципи и разбирания за смисъла на нашата професия.

И който казва на глас това, което мисли.

В западния свят подобни издания, а и журналисти се наричат „Guardians“ – пазителите. Пазители на класическите правила. В петък например, голяма група украински журналисти напуснаха новинарския телевизионен канал ЗИК в знак на протест с продажбата на медията на депутат. Те го направиха шумно и думите им трети ден обикалят големите световни агенции.

В Израел Нетаняху едва не отиде в политическата история, след като се договарял със собственик на жълт вестник за по-положително отразяване на работата на кабинета му. Но такова е времето, в крайна сметка всички зависи от едно общество и неговите нужди от журналистика. Ако ще гледаме на вестниците като на нещо, което да седи в тоалетната, те се превръщат в тоалетна хартия. Но тогава и читателите се застояват в тоалетната до такава степен, че спират да усещат миризмата.

„Реших, че мога да бъда само себе си. Всички останали роли вече са заети“, казва Бениоф в края на онова интервю пред „Ню Йорк Таймс“, цитирайки ОскарУайлд. Колко точно – наистина всички останали роли вече са заети.

Светослав Иванов