Някои наричат маршрута „Ком – Емине” българския Ел Камино.

За русенката Донка Великова, която преди две години стана пилигрим, изминавайки пеш разстоянието от Леон до Сантяго де Компостела и нос Финистера, сравнението не е особено подходящо, пише Адриана Йорданова в zdravedae.com.

Пътят по билото на Стара планина от връх Ком до нос Емине в Черно море е многократно по-труден. Надморската височина е далеч по-голяма, релефът е разнообразен, на места със сериозна денивелация, през повечето време удобствата на цивилизацията липсват. Затова и предизвикателствата за тялото и духа са многократно по-големи.

„Докато по Ел Камино човек може да се вглъби в себе си, то по българския маршрут физическото натоварване е такова, че вечер, когато спре за почивка, е тъй капнал от умора, че сънят идва бързо и го наляга дълбоко. Има и друго, испанският маршрут е поклоннически, дори в днешно време той е по-скоро духовно предизвикателство, пътуване към божественото начало. И все пак, и в двата случая пътешествениците има какво да научат за себе си и за света, има какво да отнесат в сърцето си” – обобщава Донка.

Навремето Щастливеца споделил пред приятели: „Ако не успея да изпълня големия си план- блян за околосветско пътешествие, тогава ще се задоволя с едно пътуване по билото на нашата дивна Стара планина, на величествения Балкан, от единия до другия край. И вярвам, че това ще бъде забавно и полезно скитане, тъй като ние познаваме собствената си страна не по-добре от азиатските и африканските пустини, защото живеем в родината си като равнодушни чужденци.”

И днес думите на Алеко Константинов звучат актуално, но слава богу, намират се все повече хора, които с жар в сърцата и с любопитно непокварено съзнание се докосват до труднодостъпните и потайни кътчета на родината. Донка е от тази порода хора, които търсят, преодоляват, преживяват и заразяват с ентусиазма си.

И този път, както когато си пожелава да измине Ел Камино, тя записва на листче новия си копнеж да извърви Ком – Емине и го пуска в Кутията на късмета, когато групата, с която медитира, се събира да отпразнува новата 2017 година. Може да ви се стори наивно, но е факт, че и този път написаното се сбъдва и то съвсем неочаквано, макар месец по-рано това да изглежда невъзможно.
 

Няколко месеца преди старта на прехода в края на юли, Донка Великова се записва за участие в похода и заплаща сумата. Когато събитието наближава, жената не е съвсем в кондиция, нещо я въртят колената. Замисля се дали ще може да преодолее изпитанието, пита се струва ли си да рискува здравето си. Ту е на път да се откаже, ту се навива да не се поддава на болежките. Десетина дни преди началото се явява нова пречка – оказва се, че няма кой да гледа внука й.

Опитът на родителите му да го запишат на лятна детска градина удря на камък. Като грижовна баба, Донка взема решение да се откаже от пътешествието, независимо че ще изгуби и парите, които вече е платила. Но най-неочаквано, само няколко дни преди началото на похода, се отваря място в частна детска градина за малкото момче. Какво да прави сега? Една част от нея предателски й нашепва да прежали „Ком – Емине”.

Но нейното смело и упорито „Аз” парира: „Уж искаш да направиш това пътешествие, а се отказваш?! Как ще се чувстваш, когато през януари догодина твоите приятели отворят Кутията на късмета и прочетат желанието ти? Как ще се оправдаеш пред себе си, че си имала възможност, а не си я използвала?!”

След тези размисли, решението е взето и Донка се стяга за поредното предизвикателство.

Според предварителната програма преходът трябва да се вземе за 17 дни. Лято е, но времето в планината е променливо. Макар че от средата на юли до средата на август Стара планина е най-гостоприемна, туристите трябва да очакват неочакваното. Затова освен летни дрехи, Донка взема и топли одежди, дъждобран, сандали, но и удобни туристически обувки.

Докато за Ел Камино багажът й трябваше да бъде минималистичен, защото през цялото време раницата е на гърба й, в този случай Донка е по-разточителна. Подготвя голяма и малка раница, както и чанта с бельо и летни дрехи. В голяма раница слага основния багаж, вкл. спален чувал и палатка – иглу, в малката – най-необходимото за ежедневни нужди, като двулитрова бутилка с вода, малко храна и принадлежности. Ако се питате как ще носи всичко това по чукарите, отговорът е, че основният тежък багаж се придвижва от място на място с бус. Това е голямо облекчение, защото по време на дългите и тежки преходи в планината, туристите носят само най-необходимото за деня, около 5 килограма.
 

Началото
На 20 юли в 8.00 часа групата от 47 ентусиасти тръгва от гара София към Петрохан. От там потегля към връх Ком. Извървява 15 километра за 4,30 часа. Там участниците в похода се покланят пред паметника на Иван Вазов. Мраморният блок с барелефния образ на поета е изработен през пролетта на 1965 г. от скулптора А.Дудулов и известните местни каменоделци Игнат Игнатов и сина му Георги. 

Под него те изписват четиристишие от стихотворението на „На Ком”:
Оттук окото волно прегради не намира.
Вселената пред мене покорно се простира.
Душата гордо диша. От тия планини
умът към нещо светло, голямо се стреми.

„Панорамата, която от тук се открива, наистина е вълшебна, дава ти усещане за простор. Времето беше хубаво и погледът стигаше чак до река Дунав”, споделя първите си впечатления неуморимата туристка.

След около час на върха, групата слиза надолу и се отправя към хижа „Ком”, първото място, където нощува. Там хората се опознават. Оказва се, че русенската Донка е най-възрастната сред тях. Младите, мъже и жени на по тридесетина – четиридесетина години, я гледали с недоверие, не вярвали, че ще издържи на натоварването.

Организаторката на групата Делка също се усъмнила в нейната издръжливост, защото от опит знаела, че изминалите Камино, не издържат на българския маршрут. Русенката взела, че ги изненадала. От 47 души в началото до нос Емине стигнали 40 и Донка била сред тях. При това нито веднъж не се оплакала, нито пък не изостанала.

Разказва, че водачът на групата, 78-годишният Начко, Атанас, наложил желязна дисциплина: тръгване и почивки точно в уреченото време, който закъснее, си е за негова сметка, защото почива по-малко от другите. Никой никого не чака. Донка постъпила умно – вървяла отпред, защото първите са тези, които задават темпото. Още през първите дни болките в краката, които я смущавали, изчезнали. Тъй като било топло, вървяла с туристическите си сандали, така пръстите й били свободни и се чувствала удобно.

В голяма раница слага основния багаж, вкл. спален чувал и палатка – иглу, в малката – най-необходимото за ежедневни нужди, като двулитрова бутилка с вода, малко храна и принадлежности.

Най-екстремните преходи
От хижа „Свещи плаз” по пътя за Вежен, 2 198 м, преди да стигнат подножието на върха, групата трябвало да мине през Старопланинското конче – скалист назъбен участък, с дължина около километър и почти отвесен южен склон. „Вървях без да се оглеждам наляво и дясно, много внимавах къде стъпвам. В такива моменти човек преодолява себе си, своите страхове и когато това се случи, се чувства толкова удовлетворен, сякаш е полетял. Пък и гледката, която се открива си заслужава, виждаш Северна и Южна България, простор…” – отбелязва нашата планинарка.

Подобно предизвикателство за Донка е и Козята стена, скален феномен в едноименния резерват по пътя от х. „Ехо” до х. „Добрила”, известен с буковите си и елови гори, дом на много грабливи птици. „Цялата местност е стръмна и труднодостъпна, а пътеката по която вървяхме, беше много тясна и опасна. Преди да тръгна по нея, се прекръстих, бая ме беше шубе” – признава без излишно геройство Донка. Тъй като отдясно било пропаст, тя през цялото време вървяла наклонена на ляво.

Когато стигнали х. „Козя стена” , вече било време за закуска. Хижарят ги изненадал с бисквитена торта. След дяволската пътека тя й се сторила най-вкусното нещо на света, а почивката като избавление. В околността видели и цъфнали еделвайси. Оказало се, че резерватът е едно от местата, където високопланинското цвете често може да се види.

Стръмните и опасни пътеки обаче не били нищо пред капризите на развилнялата се природа.На два пъти им се наложило да преживеят буря и пороен дъжд. Първият път точно били изкачили връх Вежен. Изведнъж небето се смрачило, извил силен вятър, засвяткали светкавици, гръмотевици тътнели, заплющял дъжд като из ведро, малко след това го ударило на градушка. „Надянали дъждобраните, вървяхме така цели 3 часа, без да гледаме къде стъпваме, с бързо темпо. Локви, а краката ни цели подгизнали.

Не е за разказване, истински сървайвър, не помня как се добрахме до х. „Ехо” – разказва Донка. Слава богу, там ги чака запалена печка. Около нея наредили дрехите и обувките си да съхнат, но за съжаление, така и не стигнала топлината ги изсуши. На сутринта отново обули мокрите обувки и влажните панталони.
 

Второто сървайвър предизвикателство ги чакало по маршрута за х. „Тъжа”. Сутринта ги поела гъста мъгла, от нощния дъжд теренът бил хлъзгав. Не стига това, ами като стигнали в подножението на Купена и Кръстниците, се излял обилен дъжд. „2,30 часа пълзяхме по стръмното по посока Ботев връх. Обувки, чорапи, крака бяха подгизнали. После още 4 часа и половина, докато стигнем до х. „Тъжа” , последните няколко километра ни очакваше екстремно спускане, останахме без колене” – връща лентата Донка.

Този ден равносметката била – 33 километра тежък терен и вода и 12 часа, от 6 сутринта до 6 вечерта. Според нашата туристка това бил един от най-мъчителните дни през цялото пътуване.