Странно, но надеждата дойде с тоталната пандемия на КОВИД-19! 

Сигурно ще си помислите, че съм откачила…. Видях, че в Русе се върнаха доста млади хора, чийто лица не бях виждала досега

Влюбих се в Русе още на невръстната 5-годишна възраст. Беше точно през май когато, разхождайки се между шадраваните в централната градска част, вдъхнах аромата на цъфтящите липи.

Точно тогава се прокрадна мисълта, че в този град е хубаво да се живее. В него човек се чувства като в приказка – вълшебни аромати, красиви и импозантни сгради, паркови градини, водоскоци… Колко му трябва на едно дете, за да му се замае фантазията!

Сега, 30 години по-късно, Русе ми липсва. Аз живея тук, сбъднах това детско желание, но градът сякаш изчезва! Няма ги тълпите от хора, пустеят магазините, празни са нощните булеварди….Да, знам, ще кажете, че това е тенденцията в цялата България. Опустяваме. Опустошаваме домовете си от липсите на обичаните ни хора. По центъра вече се срещат само деца и пенсионери /обикновено бабите и дядовците на въпросните деца/. Чуват се странни диалекти по улиците….. В трафика се надуват клаксони и няма и помен от толерантност.

А помните ли как нямаше място да се разминем в началото на 90-те? Как в първите дни на новопристигналата демокрация лицата на русенци бяха озарени? И защо днес са толкова кисели ли?

Ще ви подскажа – защото са на ръба на оцеляването. Физическо, емоционално и психическо. Изтормозени от никакви заплати, оплетени в кредити, вдълбали погледи в нозете си от немотия.

Тъжно ми е! Няма ги даже онези аристократични дами, дето с часове пиеха кафе на главната улица, окичени с капризни шапки и едри бижута…

Липсва ми надеждата! И странно, тя, надеждата дойде с тоталната пандемия на КОВИД-19!

Сигурно ще си помислите, че съм откачила…. Видях, че в Русе се върнаха доста млади хора, чийто лица не бях виждала досега. Срещам семейства с малки деца, които „изтърват“ по някоя чуждоземна приказка докато бърборят. Наблюдавах ги и силно се надявах тези хора след падането на карантината да не си тръгнат. Да не отидат пак до летището в Букурещ. Да останат. Да решат, че си струва да опитат отново да потърсят себе си в родното Русе. И много силно се моля този път някой работодател да „прозре“, че тези млади сили ни трябват. Да не ги изтърват. Защото после…..после може и никога да нямаме този шанс. А при следващото посещение децата им съвсем да са забравили родния си език.

Задава се 24 май – един от любимите ми празници.

В навечерието му, пожелавам на нашия роден език да оцелее. Много си го обичам! Толкова, че чак ме боли когато чуя, че някой го е забравил! Говорете, не спирайте да говорите на български език. Даже и да го „украсявате“ с русенското меко слово, не спирайте! Разберете, че този красив говор може да изчезне! След половин век или малко повече….. Ще бъде пагубно за човешката цивилизация, сигурна съм! Не защото светът се върти около България и Русе, а защото ние сме едно цяло. Обща брънка във веригата на планетарната хармония.

Обичам те Русе! Обичам те родна моя реч!