Трябваше да изтекат цели 30 години, за да стане ясно, че българската избирателна система е котка, която си е захапала опашката

Недоносена рожба на еднопартийната система, тя се роди в борбата за власт на двата клана на БКП, ръководени единият от Лилов, другият от Луканов. Вместо демократичен полъх в крак с новите времена, българският избирателен закон съдържа един куп забрани, условия и пречки, които вместо да улесняват участието на най-големият брой граждани, изключват свободния избор и реалната представителност на обществото в законодателната власт.

Благодарение на този закон Георги Пирински може да бъде кандидат-президент на САЩ, но не и на България. Българските граждани живеещи в Европа са единствените, които имат право да гласуват, но не и да бъдат избирани. След всяко автобусно шествие на наши сънародници, дошли специално от съседна Турция, за да упражняват гражданските си права, избухва за пореден път полемика около двойното гражданство.

Изтощена и обезкървена от няколко поколения партийни пиявици, България не е в състояние да отваря фронт срещу стотиците хиляди нашенци пръснати в чужбина. Не е възможно да се отнема гражданството на хора, чието „престъпление” е че живеят в друга държава. Ниската раждаемост, високата смъртност и обезлюдяването на страната не се нуждаят от патриотарски лозунги. Хиляди са пенсионерите, които живеят благодарение на банковите преводи от чужбина. Почти всяко семейство има дете, баща или майка, които са заминали. Всеки необмислен ход срещу правата на диаспората, независимо от етническото ѝ съдържание или политически убеждения, може да доведе до ново вътрешно и външно напрежение, което с нищо няма да подобри общото положение.

Що се отнася до специфичните проблеми на смесените райони, в Европа има достатъчно примери, чието правно разрешаване е достъпно за всеки държавник. Между Франция и Германия се простират 7 милиона гроба. Безкрайни войни са се водили за Елзас и Лотарингия. Защо по време на избори никакъв автобус с германци не тръгва от Мюнхен, нито с французи от Париж за да гласуват в Страсбург ? Защото „Стара Европа” е извлякла поука от миналото и е бетонирала поуката в своето законодателство. Всеки избирател разполага с избирателна карта. Тя се издава срещу съответната данъчна декларация. Или всеки гласува там, където си изкарва прехраната. Тези които не разполагат с данъчна декларация, получават избирателна карта срещу активно регистриране въз основа на постоянния си адрес. Етническата или религиозна принадлежност са без значение.

Избирателното участие е географско, не етническо. Живеещите извън територията на Франция граждани избират на място свои депутати и сенатори, които впоследствие ги представят в Париж. Погледнати през призмата на френския опит, избирателните права на нашите сънародници от Турция, Европа или Америка могат да бъдат спазени, въз основата на квоти. При сегашното съотношение на българските общности в чужбина, ако от Азия бъдат излъчени 5 депутата, от Европа и Америка би трябвало да се излъчат 25. Тези цифри не са прецизно обосновани, а са цитирани за пример.

Вината за избирателната бъркотия в България не носят притежателите на два паспорта, а законодателите, които не са си свършили работата. Политиците, които от време на време „воюват” срещу двойното гражданство и които са били с къси панталонки по време на тоталитарната система трябва да изхождат от политическата реалност, както настоящата така и тази от близкото минало. Партийно-полицейската диктатура делеше българското общество на две.

Едно номенклатурно малцинство разполагаше с червени паспорти за пътуване в чужбина и едно огромно мнозинство от българския народ, не само нямаше достъп до пътуване на Запад, но дори се нуждаеше от софийско жителство за да живее и работи в столицата. Първите пътуваха по света на държавни разноски, а другите ходеха на „свиждане” до границата с „открит лист”, след като биваха проверявани от органите на сигурността. Когато на някой редови българин му идваше до гуша да живее и работи по разпределение, той поемаше риска да прескочи „желязната завеса”.

Поради липса на редовни документи, емигрантите получаваха паспорти от страните, които им даваха убежище. Както на времето, така и днес, всеки българин, успял да се установи на Запад, се гордее с новия си документ за самоличност, защото той го превръща в свободен и равнопоставен гражданин.

Днес българите с двойно гражданство са около два милиона! Въпреки това, не може да се твърди, че добилият чужд паспорт е по-малко българин от сънародниците останали в България. Световно известният оперен певец Борис Христов живя и пя само с италиански паспорт. За всички ценители на оперното изкуство, той остава най-великият български глас. Един от най-големите български възрожденци – Георги Сава Раковски е притежавал френски паспорт. Чуждият документ за самоличност с нищо не му е попречил да постави основите на съвременната българска армия. Стефан Стамболов е притежавал френски паспорт. Кой бе казал, че България е имала французин за министър председател? Бившият премиер на Гърция, Андреас Папандреу имаше френско гражданство, а синът му Георги – американско. Нито един грък не упрекна династията Папандреу в чуждопоклонничество или липса на патриотизъм. Най-известният английски политик Уистън Чърчил също беше с двойно гражданство. Този факт не му попречи да бъде 15 години министър председател на Англия. Норвежката с двойно гражданство Ева Жоли беше кандидат президент на Франция. Нито един глас не се противопостави на тази кандидатура поради двата й паспорта.

Все повече българи пътуват и работят в чужбина. Политическите им убеждения и култура са разнообразни. Някои от тях милеят за родината, други са безразлични, а трети дори не искат и да чуят повече за България. Въпреки това, не може да се твърди, че останалите в родината, са останали само от родолюбие. Излишно и вредно е противопоставянето на едните срещу другите. В епохата на глобализацията и премахването на границите, запазването на националната принадлежност зависи от далновидността на законодателите. Един ден бабите и дядовците ще напуснат този свят. Тогава ще секнат и банковите преводи от чужбина. С тях и връзката с България ще се скъса. В интерес на нацията е строежа на мост към родината. Най-прекия път между българите отвън и тези отвътре минава през парламентарната представителност на всички наши сънародници, където и да се намират те.

Божидар Чеков