Българката е особено "животно"

4
С едната ръка шофира, а с другата урежда бизнес срещи, за да вземе навреме децата от градина
С едната ръка шофира, а с другата урежда бизнес срещи, за да вземе навреме децата от градина

Жената е особено „животно“.

Особено българката. Дали като до преди 150 години ще шие байраци, докато крие хайдути по долапите, ще пука с кремаклиика, превързва рани или ражда по 18 деца, или, както в днешни дни – ще кърми докато прехвърча от едно работно място, на друго и ръководи екипи, докато записва рецептата за мусака по телефона от мама, пише Монитор.

С едната ръка шофира като състезател, а с другата урежда бизнес срещи, за да вземе навреме децата от градина. Днешната жена си е извоювала особено място в обществото, в което в професията си е лидер, а у дома домакиня. Има право да гласува, да носи панталони, да се държи и действа като силния пол, да има мъжки хобита, да се съревновава наравно с мъжете във всякакви сфери. Но всичко това и е позволени твърде от скоро, за да успее да изтрие паметта ни кои са онези първите българки проправили пътя. Какви са техните постижения, като в някой случаи остават не само в рамките на страната ни, а са първи стъпки в пола и за света.

И докато мъжете у нас настойчиво носят цветя и бонбони на 8-ми март, а дамите настойчиво подчертават, че това е Деня на майката (остатъци от комунистическото изкривяване на истината), то е редно да припомним, че датата всяка година отбелязва борбата на жените за равноправие и отдава почит към своите флагмани.

Ето няколко повода за родна гордост на токчета:

...суфражетка

Благодарение на Димитрана Иванова през 1937 г. част от българките получават право да гласуват

Димитрана Иванова е първата българска суфражетка (бореща се за право на глас на жените). Тя е родена на 1 февруари 1881 г. в Русе, а 16-годишна заминава да учи философия в Цюрих, но точно преди да завърши се налага да се върне в България.

Става гимназиална учителка, а през 1908 г. о член на русенското дружество „Добродетел”, чиито основни задачи са просвещение и културно издигане на жената. Оглавява го от 1908 до 1911 г. На 13 и 14 юни 1911 г. е делегат на конгреса на Българския женски съюз (БЖС), на който се обсъждат конституционните положения относно избирателните права на жените.

Заминава за София и продължава да се занимава с проблемите на българските жени, като самата тя е майка на 3 деца. Работи активно по въпросите на семейството, ролята на съпругата и майката, социалната защита на майчинството и детството и още през 1917-1918 г. става член на Дружеството за борба с детската престъпност. През 1925 г. е сред основателите на Дружеството за защита на децата и членка на борда му до 1935 г.

От септември 1920 до септември 1944 г. тя е главна редакторка на „Женски глас”, официоз на БЖС. В началото на 20-те години на ХХ век се опитва да се запише като студентка в Юридическия факултет на СУ, но е отхвърлена с обяснението, че „няма завършено средно образование” (българските гимназии вече са осмокласни, а тя е завършила шестокласна). Завършва „осмокласно” образование, след което завършва и право. От 1926 г. до 1944 г. Димитрана е председател на Българския женски съюз.

Иванова се бори за равенство между половете в сферата на образованието.Друг важен проблем, за който работи русенката, е правото на жените юристки да упражняват своята професия като адвокатки и съдийки. След дълга борба тя е една от първите българки, на които е признато това право. Иванова участва в изготвянето на законопроект за имуществените взаимоотношения между съпрузите; инициатор е за изменение и допълнение на Закона за общественото осигуряване; член на Българския национален комитет за мир.

Благодарение на нея през 1937 г. омъжените жени, разведените и вдовиците над 21-годишна възраст получават правото да гласуват на общинските избори, но не могат да бъдат избирани. На 28 септември тя е арестувана по подозрение в прогермански и профашистки симпатии, заради многобройните й контакти с Германия.

Освободена след почти четири месеца (на 13 януари 1945 г.) при условие, че ще напусне София, и тя се установява в Русе. При новия режим Иванова продължава да се бори да получи адвокатски права и успява. Но с консолидирането на режима през 1948 г. специална комисия я заличава от адвокатските списъци. По време на ареста й през 1944 г. е изключена от Съюза на журналистите, в който членува от 1922 г. Правата й са възстановени през ноември 1959 г., малко преди смъртта й през 1960 г.

...пилот на реактивен самолет

Емилия Гърбова е летяла на 9 типа самолета и е изпълнила 12 321 полета

Емилия Гърбова е първата жена пилот на военен реактивен самолет. Тя е родена на 1 септември 1932 г. в Полски Тръмбеш. Любовта й към летенето започва още от дете, а баща й често я води на близкото летище в Поликраеще. Започва със скокове с парашут, като прави първия си от 800 метра на 22 юли 1946 г. Записва се във Военновъздушното училище в Долна Митрополия, където се среща и с бъдещия си съпруг Тодор Гърбов. 
Като двойка Гърбови са единственото семейство военни летци. През есента на 1954 г. по силата на Женевското съвещание за разоръжаване всички жени, които не са глава на семейство, трябва да бъдат съкратени. Така Емилия остава 10 години без полет. Тогава е родила и отгледала трите си деца. 

По-късно се връща в авиацията. Тя е военен летец инструктор I клас; командир на звено, щурман на ескадрила, началник на въздушно-стрелкова подготовка на учебно-авиационен полк, обучила е летци, с които може да се изгради цяла авиационна база. Емилия е подполковник от запаса. Летяла е на 9 типа самолети, изпълнила 12 321 полета с 3500 летателни часа.

... обиколила света

Анка Ламбрева живее в продължение на няколко месеца с маорите в Нова Зеландия

Анка Ламбрева е родена през 1895 г. в Карлово. Желанието да учи я отвежда в Пловдив, където завършва прогимназиален клас. За да продължи обучението си, Анка е принудена да работи като слугиня. През 1918 г. се установява в София, където записва медицина. Губи родителите си и в следващите години работи усилено, за да помага на семейството си. Късметът й се усмихва, когато разбира, че набират студенти за Медицинския университет в Цариград. Печели стипендия и заминава по пътя на своите мечти, разказват живота й в книгата „Българите – забравените постижения“.

В Цариград, след като получава медицинското си образование, тя започва работа в болницата на сестринското училище. По време на нейно дежурство, благодарение на своевременната й намеса, тя спасява живота на мистър Тейкон.

Младият мъж не забравя животоспасяващата помощ на Анка и в знак на благодарност й праща покана и билет за Нова Зеландия, където живее със семейството си. Той също така предлага на Анка работа, свързана с болната му дъщеря. Анка приема поканата, качва се на парахода, откъдето започва нейното няколкомесечно пътуване през Египет, Индия, Цейлон (днешна Шри Ланка) и Австралия.

Анка благополучно пристига в Нова Зеландия и поема грижата за дъщерята на мистър Тейкон. В екзотичната държава тя осъзнава, че почти никой не знае за страната й и решава да изнася научнопопулярни семинари за България, които за кратко време предизвикват голям интерес. Анка се оказва увлекателен разказвач, което достига до ушите и на новозеландската преса, те я канят да напише статии в няколко местни вестника.

Ламбрева предприема и много пътешествия из Нова Зеландия, за да опознае по-добре местното население – живее известно време при маорите.

Години по-късно сърцето кара Анка да тръгне наобратно към дома, тя избира да мине през другата част на земното кълбо, посока Хаваите. По време на пътешествието си карловката посещава Таити, Фиджи.

Преминава и през цяла Канада и САЩ, докато не достига една от най-източните точки в Северна Америка – остров Нюфаундленд. Оттам с параход Анка предприема трансатлантическо пътешествие до Англия. Тя сбъдва и една от най-големите си мечти да лети със самолет над Ламанша.

Връща се в родното Карлово, където е посрещната сърдечно от роднини и познати. Започва да води беседи за пътешествията си и наученото, пише книги. Но авантюристичният дух на Анка не й дава покой и тя предприема следващото пътуване, този път към Иран. В Техеран тя се занимава с хуманитарна дейност. С избухването на Втората световна война, въпреки че местното население я приема много добре, от политическа гледна точка българката се оказва на вражеска територия. Поради неблагожелатели в местната управа тя е заточена в политически лагер в Ливан.

Но заради големия брой военноплеменници и дефицит на медицински лица, Анка е преместена на работа в болничната част. Помага на много ранени войници, случайно се запознава със своя бъдещ съпруг – Райян Ахмад Дин Абесте. След освобождаването от съюзническите сили двамата заминават за Иран, където се женят. Съпругът й е земевладелец.

В Иран Анка продължава със своята хуманитарна дейност, като насочва енергия в благоустройство на тези места. Благодарение на нея са прокарани нови водоснабдителни системи, построяват се болници, училище и културен център. Продължава с просветната дейност относно българските културни ценности и история. Пътешествията й по света не спират. След смъртта на съпруга си, вече на повече от седемдесет години, Анка решава да предприеме последното си голямо пътешествие – обратно към България. Благодарение на множеството си приключения и комуникация с хора от целия свят тя свободно общува на 7 езика.

...дипломат

Надежда Станчова е първата жена професионален дипломат не само в България, но и в света

Надежда Станчова се ражда през 1894 г. в Свищов в дипломатически род и става първата жена не само в България, но и в света професионален дипломат. Произхожда от богат род - дъщеря е на политика и дипломат Димитър Станчов и френската графиня Ана дьо Грено, която е в България в ролята си на придворна дама на княгиня Мария-Луиза и царица Елеонора.

Тъй като знаела 8 езика и е имала нужната класа и контакти, Александър Стамболийски я взима за свой преводачка, секретарка, но влиянието й е било огромно. Тя е секретар-преводач на българската делегация за подписването на печалния Ньойския договор.

След като смъртта на Стамболийски Надежда Станчова подава оставка като първи секретар на българската легация във Вашингтон и според сведения на близките й, Надежда е работила като журналист и продуцент в Би Би Си. През 1924 г. тя се омъжва за шотландския лорд Александър Мюър. Лейди Надежда Мюър урежда известното посещение на цар Борис III и царица Йоанна в британското кралско имение Балморал в Шотландия през 1938 г. По време на Втората световна война лейди Мюър превърнала родовото имение Блеър Дръмънд в болница за възстановяващи се британски войници.

... командир на пътнически самолет

Заради Мария Военновъздушното училище започва да приема жени

Мария Георгиева Атана̀сова е първата жена командир на тежък тип самолет в света и първата българка граждански пилот. Родена е в Калековец, област Пловдив на 26 декември 1926 г. През 1950 г. завършва първият випуск, в който са допуснати жени пилоти във Военновъздушно училище в Долна Митрополия.

Постъпването на момичета в специалността е благодарение на нея, която с много упоритост и насотичивост успява да склони ръководството да промени правилника. Две години работи като инструктор в училището, след което се записва в школата за пилоти на изтребители. Между 1953 и 1974 г. лети като пилот и командир на самолетите „Ли-2“, „Ил-14“, „Ил-18“, и „Ту-134“ по маршрутите на „БГА Балкан“.

В началото поема само вътрешни линии, но след това са и поверени и международни, така се превръща в първата жена приземила тежък самолет Ил-18 на летище „Хийтроу“ през 1965 г. Общият ѝ полет наброява 13 999 часа.

...изкачила Еверест

Петя Колчева се запалва по алпинизма още като студент в СУ

Петя Колчева е родена на 4 март 1964 г. в Пловдив. По професия е адвокат, а по душа авантюрист. Така се превърна в първата българка изкачила най-високия връх в света – Еверест. Тя стъпва на покрива на света на 22 май 2009 г. Заедно с нея е и съпругът й Камен Колчев, с когото имат три деца.

Те са участвали в изкачването като част от комерсиална американска експедиция с ръководител Ерик Симонсон. "Дискавъри" снима заедно с тази експедиция част от риалитито "Еверест: извън постижимото".

„Една трета от групата ни се отказа. Важното е да изчакаш подходящия момент. Планината трябва да те допусне до себе си. След 10 години осъществихме мечта, за която не съм вярвала, че е в рамките на възможното”, каза преди време в интервю Петя. Експедицията на двамата им е струвала 35 000 долара, но те събирали цял живот за да изпълнят мечтата си.

Петя се запалва по алпинизма още в университета. През 1986 г. изкачва връх Ленин в Киргизстан, който е 7137 метра. През 1988 г. по случай 100 години от откриването на Софийския университет участва в изкачване в Гарвалските Хималаи на непокоряван шестхилядник, на който дават името Климент Охридски. През 2001 г. изкачва Монблан. Първият й изкачен осемхилядник е Чо Ойо (8201 м). Тя е и член е на управителния съвет на Българския туристически съюз.

Предишният опит на наша алпинистка да изкачи Джомолунгма завърши трагично - Мариана Масларова измръзва фатално по време на българската експедиция през 2004 г.

... командир на взвод в Афганистан

Лейтенант Желязкова ръководи взвод в Афганистан, когато е едва на 26

28-годишната лейтенантка от 61-ва Стрямска механизирана бригада в Карлово Славена Желязкова е първата българка командир на взвод за охрана от състава на международната мисия „Решителна подкрепа”. Тя отговаряше за охраната на летището в Кандахар в продължение на половин година през 2016-та.

Родена е в Москва, живяла в Ловеч и завършила елитната Софийска математическа гимназия, след което решила да продължи в Националния военен университет „Васил Левски” във Велико Търново. Колебае се дали е първата жена, която е завършила тежката дори за мъжете специалност „Мотопехота и танкови войски”. Лейтенант е от юли 2014г.

При първия си взвод била инструктор, тъй като в карловската бригада тогава нямало свободни места за взводни командири. Този, с който заминала за Кандахар, бил сборен от различните формирования от Първи механизиран батальон в карловската бригада. И вместо 28 души подчинени, в Кандахар командвала 59 военослужещи - 55 мъже и 4 дами под пагон.

„Никога не е стоял въпросът, че ще ги командва жена. Беше под въпрос дали аз ще замина на тази мисия. Взводът каза, че без командира си на тази мисия няма да замине”, казва лейт. Желязкова.

Категорична е, че никой от колегите й никога не е чувал от нея думата „не мога”. “За 7 години в армията никога не съм го казвала. Никога няма и да го кажа. В деня, в който го кажа, ще сваля тези пагони и тази униформа, за да стана цивилен гражданин. Така е в армията”, коментира преди време Славена.

За шестте месеца в Афганистан казва, че не иска да влиза в подробности, но признава, че вече е съгласна със свои колеги, които са й обяснили, че след такава мисия животът започва да се дели на „преди Афганистан” и „след”.

По време на мисия си е позволявала да спи по 4-5 часа на денонощие.„Афганистан не е просто една дестинация на военните контингенти. Афганистан е държава, която, след като я видях, разбрах колко безпредметно ние се оплакваме от живота си тук”, казва Желязкова.

Източник: МОНИТОР
Изпращайте снимки и информация на [email protected] по всяко време на денонощието!

Най-четени новини

Календар - новини и събития

Виц на деня

- Случвало ли ти си е мъжът ти да те завари в леглото с непознат?
- Не, само с приятели.

Харесай Дунавмост във Фейсбук

Нови коментари